Назад по линията - Страница 66

— Никой от изброените не е идвал, господине. Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Не ми се вярва — изпъшках и се отдалечих от портата с походката на човек, върху когото боговете са стоварили цялата сила на гнева си.

55.

Бродех печално на югоизток покрай Златния рог, докато не навлязох в лабиринта от дюкянчета, пазарчета и кръчми на мястото, където много по-късно щеше да се намира мостът „Галата“ и където днес също има лабиринт от дюкянчета, пазарчета и кръчми. По тези тесни, преплитащи се, хаотично разкривени улички аз се олюлявах безцелно като зомби. Нито виждах, нито мислех. Само правех поредната крачка, докато в ранния следобед късметът отново ме стисна за топките.

Затътрих се наслуки в една кръчма, двуетажна постройка от небоядисана дървения. Неколцина търговци си допиваха обедното вино. Тръшнах се тежко до разкривена и клатушкаща се маса и зяпнах стената, умислен за Евпрепия, бременната съпруга на Лъв Дука.

Хубавичка и разтропана кръчмарка изникна пред мен и попита:

— Да донеса ли вино?

— Да. Колкото може по-силно.

— А агнешко печено?

— Благодаря, но не съм гладен.

— Агнешкото ни е много вкусно.

— Не съм гладен — повторих.

Вторачих се мрачно в глезените й. Чудесно оформени глезени. Вдигнах поглед към подбедриците, после към краката, които се скриваха под простичката ленена дреха. Тя се отдалечи и след малко ми донесе кана вино. Когато я слагаше пред мен, дрехата й се поразтвори отпред и аз надникнах към двете бледи, сочни гърди с розови зърна, които се поклащаха под плата. И най-сетне я погледнах в лицето.

Тя беше като близначка на Пулхерия.

Същите тъмни палави очи. Същата безупречна, леко мургава кожа. Същите пълни устни и прав нос. Същата възраст — около седемнайсет. Разликите между това момиче и моята Пулхерия бяха в облеклото, позата и изражението. Това момиче носеше груба евтина дреха, липсваше й аристократичната елегантност на Пулхерия. Забелязах и нацупеното недоволство, сякаш животът й беше незаслужено тежък и тя се вбесяваше от това.

— За малко да те помисля за Пулхерия! — промърморих аз.

Тя се изсмя остро.

— Какви глупости дърдориш?

— Момиче, което познавам, много си приличате… името й е Пулхерия…

— Ти побъркан ли си, или само къркан? Аз съм Пулхерия. Игричките ти не ми харесват, страннико.

— Ти си… Пулхерия?

— Ами да.

— Пулхерия… Дука?

Тя се разкикоти в лицето ми.

— Дука, а? Сега знам, че си луд. Пулхерия Фотис, жена на кръчмаря Ираклис Фотис!

— Пулхерия… Фотис… — повтарях безчувствено. — Пулхерия… Фотис, жена… на… Ираклис… Фотис…

Тя се наведе към мен и за втори път ми показа чудните си гърди. Надменната грубост се изпари, тя се тревожеше за нещо. Заговори тихо:

— По дрехите ти виждам, че си важен човек. Какво търсиш тук? Ираклис да не е направил нещо лошо?

— Тук съм само да пия вино. Но я ми кажи нещо — ти ли си Пулхерия от рода Ботаниатес?

Тя се втрещи.

— И това ли знаеш?!

— Вярно ли е?

— Да — призна моята любима Пулхерия и се свлече до мен на скамейката. — Но вече не съм Ботаниатес. От пет години… откакто Ираклис… мръсникът Ираклис… откакто той… — В яда си тя взе моята чаша и я надигна. — Кой си ти, страннико?

— Георгиос Маркезинис от Епир.

Името не означаваше нищо за нея.

— Братовчед на Темистоклис Метаксас — добавих аз. Тя се облещи.

— Познах, че ти си важен човек! Знаех! И какво искаш от мен?

Другите в кръчмата взеха да се озъртат към нас и аз попитах:

— Не може ли да поговорим някъде на спокойствие?

Погледът й стана хладно пресметлив.

— Ей сегичка — каза ми и излезе пред кръчмата.

Чух я да вика някого с все сила като проста жена на рибар, след малко влезе момиче на около петнайсет години с оръфани дрехи.

— Ана, наглеждай нещата тук — заръча Пулхерия. — Аз имам друга работа. — Обърна се към мен и подкани: — Можем да се качим горе.

Вкара ме в стая на втория етаж и старателно залости вратата.

— Мъжът ми отиде в Галата да купи месо и ще се забави още два-три часа. Докато гнусното прасе го няма, не съм против да припечеля някой и друг византин от хубав странник.

Дрехата й падна на пода и тя остана във великолепната си голота пред мен. Усмихваше се предизвикателно — тази усмивка ми говореше, че е съхранила същността си, каквото и опетняващо падение да й бяха навлекли другите. Очите й блеснаха със съблазнителен плам.

Стоях зашеметен пред тези високи хубави гърди, чиито зърна щръкнаха пред очите ми, пред стегнатия плосък корем с тъмния триъгълник под него, пред здравите мускулести бедра и протегнатите към мен, зовящи ръце.

След миг тя се просна по гръб на нара, сви колене и разтвори крака.

— Два византина? — предложи ми цената си.

Пулхерия — преобразена в кръчмарска проститутка? Моята богиня? Моята възлюбена?

— Защо се чудиш? — подкани ме тя. — Хайде, лягай отгоре, да сложим още един чифт рога на тлъстото псе Ираклис. Какво ти става? Да не ме смяташ за грозница?

— Пулхерия… обичам те, Пулхерия…

Тя се закиска пискливо от удоволствие и размаха петите си насреща ми.

— Ами ела при мен!

— Ти беше съпруга на Лъв Дука — мънках аз. — Живееше в мраморен дворец, носеше коприна и излизаше в града само с бдителна придружителка. Императорът беше на твоя прием, а преди утрото ти дойде при мен и ми се отдаде, и всичко беше сън, Пулхерия… сън, нали?

— Луд си — установи тя. — Но си хубав луд и искам да те имам между краката си, искам и твоите два византина. Ела насам. Срамежлив ли си? Сложи си ръката тук да усетиш как се сгорещява Пулхерия…