Назад по линията - Страница 65

Бутаха ме, блъскаха ме, плюеха ме. Заплашваха ме императорски стражници, гледаха ме накриво свещеници иконоборци. Няколко пъти ме поканиха на тайни сбирки на иконолюбци.

Не получих сведения за Конрад Зауерабенд.

Но въпреки трудностите все се намираха хора, които се взираха в рисунката. Никой от тях не бе виждал Зауерабенд, но неколцина „помнеха“, че са зървали подобен човек. Загубих два дена да проследявам един от тези „подобни“ и установих, че няма никаква прилика.

Но аз продължавах да скачам от година в година. Спотайвах се около туристически групи — ами ако Зауерабенд също предпочиташе да се навърта около хора от своето време?

Нищо. Никаква следа.

Накрая, с подбити пети и останал без надежда, аз се върнах в 1105 година. Във вилата на Метаксас намерих само Папас, който изглеждаше още по-уморен и изцапан от мен.

— Безполезно е — оплаках му се. — Няма да го открием. Все едно търсим…

— … игла в копа сено — подсказа той услужливо.

54.

Заслужих кратка отмора, преди да се върна в онази дълга нощ през 1204 година, за да изпратя другото си „аз“ тук и той да продължи нашето участие в търсенето. Изкъпах се, наспах се, натиснах се два-три пъти с робиня, миришеща на чесън, и потънах в мрачни размисли. Колетис се върна — несполука. Пластирас се върна — несполука. Те скочиха напред по линията, за си вършат работата като куриери. Гомперс, Хершел и Меламед отделиха време от почивката си, появиха се във вилата и веднага си поделиха периоди, в които да търсят Зауерабенд. Колкото повече куриери ми предлагаха доброволно помощта си, толкова по-зле се чувствах.

Реших да се утеша в прегръдката на Пулхерия.

Все пак бях в подходящата точка от времевия поток, а Джъд Б бе пропуснал шанса си да я види, защо пък аз да не отида? Нали с нея имахме някаква уговорка? След онази върховна нощ Пулхерия ми бе казала: „Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.“

Но колко дни бяха минали оттогава в 1105 година?

Пресметнах, че са отлетели поне две седмици, ако не и три.

Трябваше да ми прати вест при Метаксас, за да знам къде и кога ще бъде втората ни среща. А улисан в грижите си около Зауерабенд, аз бях забравил. Разтичах се из вилата, разпитах всички слуги и иконома на Метаксас дали някой от града е изпращал съобщение за мен.

— Не — отговаряха. — Няма вести за вас.

— Помислете пак — очаквам важно съобщение от двореца на Дука. От Пулхерия Дука.

— От кого?!

— Пулхерия Дука.

— Няма вести за вас, господарю.

Нагиздих се в най-хубавите си дрехи и се понесох с чаткане на копита към Константинопол. Дали бих дръзнал да отида в двореца неканен? Дръзнах. Нали се представях за недодялан провинциалист, щяха да ми простят липсата на добри обноски.

Ударих камбанката пред портата на двореца и излезе стар коняр — същият, който ме заведе в стаичката онази нощ, когато Пулхерия ми се отдаде. Усмихнах му се дружелюбно, но погледът му остана равнодушен. Рекох си, че ме е забравил.

— Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш, че Георгиос Маркезинис е дошъл да ги посети?

— … почитанията си на господаря Лъв и господарката… — запъна се конярят.

— Пулхерия — натъртих аз. — Познават ме. Аз съм братовчед на Темистоклис Метаксас… — Разколебан, аз се почувствах още по-глупаво, че изтъквам потеклото си пред някакъв коняр, и наредих троснато: — Я ми доведи иконома!

Конярят се шмугна вътре.

След дълго чакане мъж с величав вид, облякъл византийския еквивалент на ливрея, излезе и ме огледа изпитателно.

— Какво желаете?

— Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш…

— Господарката коя?

— Господарката Пулхерия, съпругата на Лъв Дука. Аз съм Георгиос Маркезинис от Епир, братовчед на Темистоклис Метаксас и само преди няколко седмици присъствах на…

— Името на съпругата на Лъв Дука — прекъсна ме икономът със смразяващ глас — е Евпрепия.

— Евпрепия ли?

— Евпрепия Дука, господарката на този дом. Човече, какво искаш от нас? Ако си дошъл пиян посред бял ден да досаждаш на господаря Лъв, аз ще те…

— Чакай — примолих се. — Евпрепия? Значи не е Пулхерия? — Златен византин се появи бляскаво в ръката ми и прехвръкна върху подложената длан на иконома. — Не съм пиян и за мен това е важно. Кога Лъв се ожени за тази… Евпрепия?

— Преди четири години.

— Преди… четири… години. Невъзможно. Преди пет години той се ожени за Пулхерия, която…

— Грешите. Господарят Лъв се е женил само веднъж — за Евпрепия Макремболитиса, майката на неговия син Василий и на неговата дъщеря Зоя.

Ръката се протегна към мен и аз пуснах още един византин в шепата му.

Мърморех замаян:

— Най-големият му син е Никетас, който още не е роден, и изобщо не би трябвало да има син на име Василий и… за Бога, ти разиграваш ли ме?

— Заклевам се пред Христос Пантократор, че и с една дума не съм се отклонил от истината — звучно изрече икономът.

Бръкнах в кесията за още византини и избълвах отчаяно:

— Дали е възможно господарката Евпрепия да ме приеме?

— Би могло да се уреди, да. Но тя не е тук в момента. От три месеца е в двореца на рода Дука на брега в Трапезунд, където очаква раждането на следващото си дете.

— От три месеца. Значи тук не е имало вечерно увеселение преди няколко седмици?

— Не е имало, господине.

— И император Алексий не е идвал тук? Нито Темистоклис Метаксас? Нито Георгиос Маркезинис от Епир? Нито…