— Тъп скапаняк — тихо ме прекъсна той. — Как допуснах да станеш куриер?
Даджани се връщаше от неуспешно търсене в града от 630 до 650 година. Беше уморен и раздразнителен, очевидно никак не му допадаше да си прахосва свободното време, за да издирва турист, избягал от друг куриер.
Той угаси набързо сантименталното огънче в душата ми. Опитах се да натрапя и на него благодарствената реч, но Даджани подхвърли язвително:
— Зарежи подмазването. Правя го, защото ще ми излезе лошо име като инструктор, ако патрулът научи що за човекоподобно съм позволил да вилнее като куриер. Пазя собствената си кожа.
Настъпи неприятно мълчание с пристъпяне от крак на крак и прокашляне.
— За мен е много обезсърчаващо да чуя това — смънках аз.
— Хлапе, не го оставяй да те смачка — намеси се Буонокоре. — Казах ти — на всеки куриер може да се падне турист, който ще разбъзика таймера си и…
— Изобщо не говоря за изчезването на туриста — сопна се Даджани. — А за факта, че този идиот е успял да се удвои, докато се е мъчил да заличи грешката си! — Той си изплакна гърлото с още вино. — За първото му прощавам, но не и за второто.
— Удвояването си е грозна история — призна Буонокоре.
— Сериозен проблем — кимна Колетис.
— Лоша карма — въздъхна Сам. — Хич не знам как ще прикрием това.
— Не мога да си спомня подобен случай — заяви Папас.
— Голямо оплескване в сметките — отбеляза Пластирас.
— Слушайте — казах им, — удвояването стана случайно. Толкова се увлякох от желание да хвана навреме Зауерабенд, че не отделих време да обмисля последствията…
— Разбираме — смънка Сам.
— Естествено е човек да сбърка под напрежение — добави Джеф Монро.
— На всеки би могло да се случи — успокои ме Буонокоре.
— Жалко. Много жалко — изсумтя Папас.
Започнах да се чувствам не член на задружно братство, а по-скоро достоен единствено за съжаление слабоумен племенник, който все оставя смрадливи локвички след себе си, където и да стъпи. Чичовците на идиотчето се опитваха този път да почистят особено противна цапаница и да го залъгват през това време, за да не разхвърля още повече боклук.
Щом осъзнах какво е истинското отношение на тези мъже към мен, дощя ми се да повикам времевия патрул, да призная времевите си престъпления и сам да се примоля за заличаването си. Душата ми се спаружи. Аз, който се чуках с императрици, съблазнявах пазени благороднички, беседвах с императори… Аз, последният Дука, крачещ из хилядолетията, надареният куриер, подражаващ на Метаксас… Аз бях за тези ветерани само ходеща купчина лайна.
Метаксас не бе отварял уста през последните петнайсетина минути, но сега каза:
— Ако тези, които тръгват, са готови, ще заповядам да приготвят колесница и да ви откарат в града.
Колетис завъртя глава:
— Още не сме си разпределили периодите, но ще се уговорим за минутка.
Посъветвахме се набързо над таблицата. Решихме, че Колетис ще поеме периода 700–725 година, Пластирас — 1150–1175 година, а аз ще тършувам в 725–745 година. Папас бе донесъл скафандър и щеше да огледа времето на епидемията през 745–747 година, в случай че Зауерабенд се е натресъл случайно в този забранен период.
Изненадах се, че при очевидното им лошо мнение за мен те ми позволиха да скоча самостоятелно. Сигурно си казваха, че вече няма как да причиня още по-големи неприятности. Потеглихме към града в една от колесниците на Метаксас. Всеки от нас носеше малък, но забележително точен портрет на Конрад Зауерабенд, нарисуван на лакирана дъсчица от византийски художник, когото Метаксас бе наел. Художникът пък рисувал по холоснимка. Питах се какво ли си е помислил.
Щом пристигнахме в самия град, ние се разпръснахме и един по един се прехвърлихме в периодите, където щяхме да търсим. Аз скочих назад по линията в 725 година и чак тогава осъзнах каква шегичка си бяха направили с мен.
Иконоборството тъкмо се развихряше — император Лъв III бе заклеймил наскоро поклонението пред нарисувани образи. По онова време почти всички византийци бяха страстни почитатели на иконите и Лъв се бе захванал да премахне това идолопоклонство. Отначало само проповядваше срещу иконите, после унищожи образа на Христос в параклиса пред Големия дворец. Нататък стана още по-зле — започнаха гонения и срещу образите, и срещу създателите, им, а синът на Лъв издаде прокламация: „Да бъдат отхвърлени, премахнати от Църквата Христова и прокълнати всички подобия, изработени от какъвто и да било материал чрез злото изкуство на живописта.“
И тъкмо в такива времена аз трябваше да обикалям из града с малко изображение на Конрад Зауерабенд в ръката си и да разпитвам хората: „Виждали ли сте този човек някъде?“
Портретчето не приличаше много на икона. Който и да го погледнеше, не би могъл да сбърка Зауерабенд със светец. Въпреки това често си имах разправии.
— Виждали ли сте този човек някъде? — питах и показвах рисунката.
На пазара.
В баните.
На стъпалата пред „Света София“.
Пред Големия дворец.
На Хиподрума.
На ежегодното раздаване на хляб и риба за бедните на 11 май — годишнината от основаването на града.
— Търся човека, чийто портрет нося.
В половината случаи дори не успявах да им покажа портрета както трябва. Виждаха пред себе си мъж, който вади икона изпод туниката си и обръщаха гръб с крясъци:
— Псе, почитащо иконите! Идолопоклонник!
— Но това не е… аз само търся… не бива да смятате тази рисунка за… моля ви, върнете се!