Назад по линията - Страница 63

Раменете му се превиха, беше изтощен.

— Слушай — казах му, — трябва да си починеш. Защо не се върнеш в 1105-а и да се отпуснеш за няколко дни при Метаксас? Прехвърли се тук, щом се възстановиш, а аз ще отида да търся. Така можем да се редуваме безкрайно. Нека тази нощ през 1204-та ни е сборният пункт. Когато и да скачаш при мен, идвай в тази нощ, за да не се накъсва контактът помежду ни. Ако ще да търсим до края на двата си живота, но ще докараме Зауерабенд при групата, преди да настъпи това утро.

— Правилно.

— Значи всичко е ясно? Почини си няколко дни във вилата и се върни тук половин час по-късно. И тогава аз ще те сменя.

— Ясно — кимна той и излезе на улицата, за да скочи във времето.

Отидох в стаята да подновя меланхоличното си бдение. В три часа сутринта Джъд Б се появи отново. Изглеждаше нов човек — бръснат, изкъпан, облечен в други дрехи и очевидно наваксал съня.

— Три дни отдих при Метаксас. Чудничко!

— Изглеждаш много добре. Дори твърде добре. Да не си се отбил за малко натискане с Пулхерия?

— Не ми е хрумвало. Но и да бях отишъл при нея, какво от това? Ей, копеле, сега да не ме предупреждаваш да стоя настрана от нея?

— Нямаш никакво право да… — започнах аз.

— Аз съм ти, забрави ли? Не можеш да ревнуваш от себе си.

— Да, май не можеш. Ама че съм тъпанар.

— Аз съм още по-тъп — заяви Джъд Б. — Трябваше да се видя с нея, щом бездруго бях там.

— Да, но сега е мой ред. Ще участвам в търсенето, докато окапя, ще си почина във вилата и може би ще се позабавлявам с нашата възлюбена. Дано не си против.

— Честно си е — въздъхна той. — Колкото е моя, толкова е и твоя.

— Точно така. Когато се погрижа за всичко, ще се върна тук в… да речем, в три и четвърт. Схващаш ли?

Съгласувахме си графика и през 1105 година, за да избегнем съвпадения. Не исках да се озова там и да го заваря или още по-лошо — да отида преди изобщо да се е появявал.

Излязох от странноприемницата и скочих назад по линията. В 1105 година намерих колесница и платих на кочияша да ме откара във вилата през един златен есенен ден.

На стълбите пред входа ме посрещна Метаксас с морен поглед и набола четина по бузите.

— Ти кой си — А или Б?

— Аз съм А. Б зае мястото ми в странноприемницата през 1204-та. Как върви издирването?

— Скапано — призна Метаксас. — Но не губи надежда. Ще бъдем с тебе до края. Влез да се видиш с някои стари приятели.

51

Казах им:

— Адски съжалявам, че ви въвлякох в тази гадост.

Мъжете, които уважавах най-много от всички на света, се усмихваха, подхилваха и отвръщаха:

— Стига бе, нищо особено.

Те бяха опърпани и мръсни. Бяха се бъхтили усърдно и безплодно заради мен и им личеше. Искаше ми се да ги прегърна всички наведнъж. Черният Самбо, Джеф Монро с лицето като пластмасова маска, Сид Буонокоре с лукавите очи. Папас, Колетис, Пластирас. Имаха си таблица, в която отбелязваха местата, където не бяха открили Конрад Зауерабенд. Много редове от таблицата вече бяха попълнени.

— Не се тревожи, момко — успокои ме Сам. — Ще го издирим.

— Толкова съжалявам, че заради мен си прахосвате почивките…

— Това би могло да сполети всеки от нас — прекъсна ме Сам. — Ти не си виновен.

— Как тъй не съм виновен?

— Зауерабенд е разчовъркал своя таймер зад гърба ти, нали? Как би могъл да предотвратиш това? — Сам се ухили. — Трябва да ти помогнем да се измъкнеш. Не знаем кога същото може да се случи и на нас.

— Всички за един — изрече Мадисън Джеферсън Монро. — Един за всички.

— Да не се заблуждаваш, че си първият куриер с избягал клиент? — обади се Сид Буонокоре. — Не бъда такъв празноглавец! Тези таймери могат да бъдат пренастроени от всеки, който разбира теорията на ефекта на Бенчли.

— Никой не ми е казвал…

— Защото не искат да се разчува. Само че се случва. По пет-шест пъти годишно някой потегля на собствено пътешествие във времето зад гърба на куриера си.

— И как постъпват с куриера? — промърморих аз.

— Ако времевият патрул научи ли? Уволняват го — навъсено процеди Буонокоре. — А ние опитваме да си помагаме, преди да се е намесил патрулът. Гнусно занимание, но сме длъжни да го правим. Ако не се погрижиш за някого от своите, когато е загазил, кой, по дяволите, ще се погрижи за тебе?

— Пък и така можем да се чувстваме герои — добави Сам.

Прегледах таблицата. Те бяха претърсили почти навсякъде в ранната епоха на Византия — от Константин до втория Теодосий, — не по-малко внимателно бяха проверили и в последните два века на империята. В столетията по средата досега имаше само набези тук-там. Сам, Буонокоре и Монро се бяха върнали за отдих. Колетис, Пластирас и Папас се готвеха да потеглят за ново търсене и обсъждаха стратегията.

Всички продължаваха да се държат много мило с мен, докато умувахме как да спипаме Зауерабенд. Душата ми се сгряваше от сантиментална привързаност към тези хора. Моите другари в беда. Моите съратници. Моите колеги. Времевите мускетари. Дори дръпнах кратка реч колко съм им признателен за подкрепата. Те май се смутиха и пак ме увериха, че всичко просто опирало до златното правило на колегиалността.

Вратата се отвори и прашна фигура се затътри вътре, имаше твърде чужди за епохата черни очила на носа си. Наджиб Даджани, моя наставник! Изгледа ме кисело, тръшна се в кресло и размаха ръка нетърпеливо с надеждата някой да му поднесе вино.

Колетис му връчи голяма чаша. Даджани първо изля малко в шепата си и почисти очилата. После изгълта остатъка.

— Мистър Даджани! — възкликнах. — Не знаех, че са повикали и вас! Искам да ви благодаря, че ми помагате в…