Назад по линията - Страница 39

Изброяването продължаваше и бележеше присъствието на рода Дука в отминалите поколения на Византия — десети век, после девети, осми… Имената ставаха по-несигурни, появяваха се пропуски в архивите, старецът се мръщеше, запъваше се, молеше да го извиня, че сведенията са толкова оскъдни. Два-три пъти опитах да го спра, но той не желаеше да млъкне и накрая завърши с някой си Тиберий Дука през седми век, за чието съществуване призна, че може и да е било легенда.

— Сам разбираш, че това е само потеклото на Никифор Дука — натърти той. — Имперският род е съвсем друго разклонение, което мога да проследя за тебе в миналото от Комнините до император Константин X и неговите предшественици, които…

Към онези Дука бях равнодушен, макар че и те бяха далечни мои сродници. Ако исках да науча родословието на императорите от рода Дука, можех да прочета на спокойствие трудовете на историци. Интересуваше ме само моят, по-скромен дял, отделил се от родословното дърво на императорите. Благодарение на обезобразения бивш писар научих за още три века от историята на Дука, от които произхождаше Никифор. Знаех и какво ще последва — от сина му Симеон, озовал се в Албания, до Мануил Дука от Аргирокастро, чиято най-голяма дъщеря се омъжила за Николай Маркезинис, нататък беше родовата линия на Маркезинис, Докато една от дъщерите им се омъжила за син на рода Пасилидис и родила моя достоен дядо Константин, чиято дъщеря Диана пък се омъжила за Джъдсън Даниъл Елиът Втори и дарила света с моята забележителна особа.

— Това е за старанието ти — казах и дадох на опърпания старец още една златна монета.

Измъкнах се от кръчмата, докато той още фъфлеше зашеметен благодарността си.

Знаех си, че Метаксас ще се гордее с мен. Може би дори ще завижда мъничко — толкова набързо съставих родословно дърво, простряло се през повече векове и от неговото, което стигаше до десети век. А моето (макар и малко недоказано) — до седми. Е, да, той имаше списък със стотици свои предтечи, аз научих подробности само за десетки от моите, но Метаксас бе започнал години преди мен.

Настроих внимателно своя таймер и скочих обратно в 27 декември 637 година. Тъмната улица беше безлюдна. Влязох припряно в странноприемницата. По-малко от три минути се бяха изнизали от моето изчезване, въпреки че прекарах осем часа напред по линията в 1175 година. Моите туристи спяха дълбоко. Всичко беше наред.

Аз бях доволен от себе си. Запалих свещ и си записах каквото знаех за родословието на Дука върху парче стар пергамент. Нямах намерение да правя нищо с това родословно дърво. Не търсех прародител, когото да убия, както си бе наумил Капистрано, нито прародителки за съблазняване, както постъпваше Метаксас. Само исках да се понаслаждавам на факта, че сред моите предшественици има Дука. Някои хора не могат да се похвалят с каквото и да било родословие.

33.

Не мисля, че можех да се меря с Метаксас като куриер, но нарисувах за моите хора съвсем сносна картина на Византия. Свърших страхотна работа като за пръв опит.

Минахме на скокове през всички върхови моменти и някои от паденията. Показах им кръщенето на Константин Лайното, унищожаването на иконите по волята на Лъв III, нашествието на българите през 813 година, дърветата от позлатен бронз в Магнаурската школа на Теофил, гуляите на Михаил Пияницата, пристигането на първите кръстоносци през 1096–1097 година, несравнимо по-унищожителната поява на участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, успешния опит на византийците да си върнат града през 1261 година и коронясването на Михаил VIII. Накратко — всичко, което си струваше да видят.

И моите хора се захласваха. Подобно на повечето туристи в миналото, те много си падаха по бунтовете, въстанията, размириците, обсадите, масовите кланета, нашествията и пожарите.

— Кога ще ни покажеш как нахлуват турците? — честичко питаше предприемачът от Охайо. — Искам да видя как проклетите турци опустошават това място!

— Напредваме натам — уверявах го.

Първо им представих Византия в нейния залез при династията Палеолог.

— Империята е загубила повечето си земи — обясних, когато се преместихме напред по линията в 1275 година. — Сега византийците мислят и строят в смален мащаб. Ценят над всичко интимността. Ето я малката църква „Света Мария Монголска“. Построена е в чест на извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, която за малко е била съпруга на монголски хан. Долавяте ли очарованието й, простотата?

Пренесохме се още по-напред в 1330 година, за да надникнем в църквата „Христос Спасител“. Туристите вече я познаваха от Истанбул в текущото време под турското й име — „Карийе Джамии“. Видяха я каквато е била преди, с всичките й смайващи мозайки, свежи и нови.

— Погледнете там — сочех им. — Ето я Мария, която се омъжила за монголец. Още можете да я видите и в текущото време. А тази — ранните години и чудесата в живота на Христос — я няма в наши дни, но сега се убеждавате, че е била превъзходна.

Куко-докторът от Сицилия си направи пълен холографски запис на църквата. Носеше камерата в шепа. Службата на времето допуска това устройство в миналото, защото никой не би го забелязал, нито пък би проумял за какво се използва. Неговата кривокрака временна съжителка се тътреше край стените и ахкаше неспирно. Онези от Охайо май скучаеха, както и очаквах. Все едно. Ако беше нужно, щях да им натикам малко култура насила в гърлата.

— Кога ще гледаме турците? — питаха нетърпеливо. Подминахме епидемията на „черна смърт“ от 1347–1348 година.