Назад по линията - Страница 38

По-безопасно е да изляза на улицата и скоча оттам и на отиване, и на връщане. Така обаче се откъсвам от туристите за повече от минута — слизам по стълбата, намирам тихо и скрито кътче за скока й така нататък. И ако някой патрулен дойде на поредната си проверка и попита защо, дяволите ме взели, съм на улицата, а не с клиентите, ще загазя.

Въпреки това се прехвърлих напред по линията и ми се размина безнаказано.

Дотогава не бях идвал в 1175 година. Може би последната истински хубава година на Византия…

Струваше ми се, че над Константинопол е надвиснало предчувствие за беда. Дори облаците изглеждаха зловещи.

Субективни щуротии. Когато можеш да се движиш на воля напред-назад по линията, това изкривява представите ти. Аз знаех какво предстои за тези хора, а те — не. Византия през 1175 година беше наперена и оптимистично настроена. Черните знамения съществуваха единствено във въображението ми.

На трона беше Мануил I Комнин — свестен човек, чието дълго, славно царуване клонеше към края си. Нещастията вече го дебнеха. Императорите от династията Комнин бяха прекарали целия дванайсети век в битки, за да си върнат Мала Азия, завладяна от турците през предишното столетие. Аз знаех, че през следващата 1176 година Мануил ще загуби цялата азиатска част от империята си за един ден в сражението при Мириокефалон. И след това за Византия предстои само упадък. Но Мануил още не знаеше това. Никой тук не знаеше. Освен мен.

Тръгнах към Златния рог. През този период средище беше не районът на „Света София“, Хиподрума и Августеума, а кварталът Влахерна, североизточната част на града, в чийто край се срещаха крепостните стени. В края на единайсети век император Алексий I бе преместил двора тук по своя прищявка, изоставяйки бъркотията на Големия дворец. Сега неговият внук Мануил властваше тук в блясъка на славата си, а големите феодални родове бяха построили свои дворци наблизо покрай Златния рог.

Един от най-прекрасните мраморни палати принадлежеше на Никифор Дука, моя далечен прадядо.

Половината утро щъках около двореца и се опиянявах от великолепието му. Малко преди пладне портата се отвори и видях самия Никифор да се появява в колесница за обедната си разходка. Той беше внушителен мъж с дълга, сложно сплетена черна брада и натруфена, обшита със злато роба. На гърдите си носеше златен кръст, инкрустиран с огромни скъпоценни камъни, по ръцете му искряха пръстени. Пред портата се бе събрала тълпа да гледа как благородният Никифор излиза от двореца.

На минаване той хвърли щедро шепа монети на гъмжилото. Улових една — тънко, невзрачно кръгче, сечено по времето на Алексий I, очукано на много места. Комнините бяха започнали да обезценяват парите безобразно. Все пак не е зле, ако можеш да ръсиш на зяпачите дори монети с доста малко злато в тях.

До ден-днешен си пазя този протъркан и някак мазен на вид византин. Смятам го за свое наследство от онзи прадядо.

Колесницата на Никифор отпраши към императорския дворец. Мръсен старец до мен въздъхна, прекръсти се многократно и смънка:

— Спасителят да благослови Никифор! Какъв чудесен човек!

Старецът се бе лишил от целия си нос, както и от лявата си ръка до китката. В този късен период благите византийци бяха решили да осакатяват за някои дребни престъпления. Все пак беше някакъв напредък, защото съгласно законите на Юстиниан и в тези случаи се полагаше смъртно наказание. По-добре да загубиш око, езика или носа, отколкото живота си.

— Двайсет години служих на Никифор Дука! — не млъкваше старецът. — Най-хубавите години в живота ми.

— А защо напусна? — попитах го.

Той вдигна чуканчето на лявата си ръка.

— Хванаха ме да крада книги. Аз бях писар и копнеех да имам някои от книгите, които преписвах. Никифор имаше толкова много! Нямаше да му липсват пет-шест от тях! Но ме разкриха и загубих не само ръката си, но и службата, още преди десет години.

— Ами носът ти?

— В онази сурова зима преди шест години откраднах каче с осолена риба. Не ме бива за крадец, все ме хващат.

— И как се прехранваш?

Той се усмихна.

— От милосърдието на околните. И с просия. Би ли дал сребърна нумизма на един нещастен старец?

Огледах монетите, които имах. За съжаление всички сребърни бяха от пети и шести век, излезли от обръщение твърде отдавна. Ако старецът се опиташе да си купи нещо с такава монета, щяха да го обвинят, че е ограбил някой колекционер сред аристократите. Вероятно биха му отсекли и другата ръка. Затова сложих на дланта му чудесен златен византин от началото на единайсети век. Той се облещи към монетата.

— Твой съм с цялата си душа, благороднико! — възкликна той.

— Щом е тъй, ела е мен в най-близката кръчма и ми отговори на няколко въпроса.

— С радост! С радост!

Поръчах вино за двама ни и изстисках от него всичко, което знаеше за родословието на Дука. Не понасях лесно гледката на обезобразеното лице срещу мен и докато си приказвахме, все се вторачвах в рамото му, но той като че беше свикнал с това. Знаеше всичко, което аз исках да науча, защото едно от задълженията му при Дука било да преписва семейните архиви.

Каза ми, че Никифор е на четирийсет и пет, защото е роден през 1130 година. Негова съпруга е Зоя Катакалон и имат седем деца: Симеон, Йоан, Лъв, Василий, Елена, Теодосия и Зоя. Никифор бил най-големият син на Никетас Дука, роден през 1106 година, чиято съпруга пък била Ирина Керулариус, за която се венчал през 1129 година. Никетас и Ирина имали още пет деца: Михаил, Исак, Йоан, Роман и Ана. Баща на Никетас бил Лъв Дука, роден през 1070 година, който се оженил за Пулхерия Ботаниатес през 1100 година, другите им деца били Симеон, Йоан, Александър…