Назад по линията - Страница 40

— Не мога да ви заведа там — отсякох пред сърдитите туристи. — Трябва да се запишете на специална екскурзия из чумните епидемии, ако искате да присъствате на тях.

Зетят от Охайо изсумтя:

— Ваксинирани сме, както се полага.

— Но петте милиарда в нашето текущо време не са защитени — напомних аз. — Можете да пренесете заразата и да развихрите световна епидемия. И тогава ще бъдем принудени да заличим цялата ви екскурзия от потока на времето, за да не допуснем това бедствие. Не бихте искали, нали?

Зяпаха ме неразбиращо.

— Вижте какво, щях да ви заведа, ако можех. Но ми е забранено по закон. Никой не може да влезе в години на чума без специално разрешение, каквото аз нямам.

Поведох ги към 1385 година — в залиняващия Константинопол с все по-малкото жители зад могъщите му стени. Цели квартали бяха изоставени, много църкви се рушаха полека. Турците опустошаваха околните земи. Качих моите хора на крепостната стена зад Влахерна и им посочих конници на турския султан, обикалящи наблизо. Приятелчето от Охайо размаха юмрук към тях.

— Мръсни варвари! Боклуци!

Стигнахме и до 1398 година. Показах им Анадоллу Хисар — крепостта на султан Баязид на азиатския бряг на Босфора. Лятната мараня замазваше малко гледката, затова прескочихме в есента и пак се взряхме. Подавахме си скришом два малки бинокъла. Доближиха ни двама престарели византийски монаси, зърнаха биноклите, преди да ги прибера, и поискаха да им кажем през какво гледаме.

— Помага на очите — отвърнах и се изнесохме оттам набързо.

В лятото на 1422 година наблюдавахме как армията на султан Мурад II млати здраво по крепостните стени. Двайсетина хиляди турци изгориха селата и нивите около Константинопол, изтребиха жителите, изкорениха лозята и маслиновите дръвчета, а сега напираха да влязат в града. Избутваха обсадни машини към стените, блъскаха с тарани по портите, мятаха грамадни камъни с огромни катапулти, изобщо забавляваха се с цялата тежка артилерия на онова време. Промъкнах се с туристите чак до битката, за да се насладят на зрелището.

Стандартният похват е групата да се маскира като поклонници — те могат да се врат навсякъде. Раздадох кръстове и икони, накарах всички да си придадат отнесено изражение и ги поведох с песен на уста. Разбира се, нямаше как да ги науча на византийски псалми, затова им казах да мрънкат каквото им хрумне, стига да звучи тържествено и набожно. Семействата от Охайо тутакси подхванаха химна на Щатите и го повтаряха неуморно, психиатърът и приятелката му се развличаха с арии от опери на Верди и Пучини. Защитниците на града прекъсваха за малко заниманията си, за да ни махнат с ръка и да ни поздравят. Ние също ги поздравявахме и прекръствахме.

— Ами ако ни убият? — поколеба се зетят от Охайо.

— Не може да се случи. Не и окончателно. Ако случайно ви улучат, ще повикам времевия патрул и те ще ви измъкнат оттук пет минути предварително.

Той ме гледаше с недоумение.

Византийците се сражаваха настървено, за да отблъснат турците. Мятаха по тях „гръцки огън“ и врящо масло, отсичаха всяка глава, която се подаде над стената, понасяха ударите на обсадните машини. И въпреки това изглеждаше неминуемо градът да падне до залез. Здрачаваше се.

— Сега внимавайте — дадох знак на туристите.

На няколко места около крепостните стени лумнаха огньове. Турците сами подпалваха обсадните машини и се оттегляха!

— Защо? — питаха ме моите хора. — Само след час градът щеше да бъде техен.

— Византийски историци ще напишат по-късно, че се случило чудо. Появила се Дева Мария във виолетова мантия сред ослепително сияние и обиколила стените. Турците избягали в ужас.

— Къде? — озърташе се зетят. — Не видях никакво чудо. Не видях никаква Дева Мария!

— Дали да не се върнем половин час назад и да погледнем пак? — колебливо предложи жена му.

Обясних им, че всъщност никой не е виждал Дева Мария на укрепленията. При султан Мурад пристигнали вестоносци с новината за въстание срещу него в Мала Азия. Поради опасението да не бъде откъснат от владенията си и обсаден на свой ред в Константинопол, ако го превземе, той се отказал веднага от нападението и потеглил да се разправи с бунтовниците на изток. На хората от Охайо им личеше, че са разочаровани. Май наистина искаха да видят Дева Мария.

— Видяхме я на екскурзията миналата година — промърмори зетят.

— Тогава беше друго — поправи го жена му. — Онази беше истинската, не някакво си чудо!

Настроих таймерите и продължихме напред по линията.

Утрото на 5 април 1453 година. Чакахме изгрева върху крепостната стена.

— Градът вече е обграден напълно — започнах аз. — Султан Мехмед Завоевателя е построил крепостта Румели Хисар на европейския бряг на Босфора. Турците затягат обръча. Елате да видите и да чуете.

Слънцето се издигна в небето. Надникнахме от стената и ни оглуши мощен вопъл.

— Отвъд Златния рог са палатките на турската армия, която наброява двеста хиляди души. В Босфора има четиристотин деветдесет и три турски кораба. Византийските бранители на града са осем хиляди и имат петнайсет кораба. Християнска Европа не се притече на помощ на християнска Византия, дойдоха само седемстотин генуезки войници и моряци под командването на Джовани Джустиниани. — Никой от туристите не се сети за приликата с името на Юстиниан, не чу ехото от далечното минало. — Византия ще бъде хвърлена на вълците. Чуйте рева на турците!

Прочутата верига беше опъната през Златния рог и закрепена от двете страни — огромни дънери, съединени с железни куки, препречваха достъпа на нашествениците към пристанището. Вече бе разкъсана веднъж — през 1204 година. Сега беше по-яка.