Назад по линията - Страница 25

А Протопополос явно чакаше някакъв отговор от мен.

— Като се замисля — проточих аз, — защо да пропилявам шанса за опознаване на миналото? Ще надникна в Истанбул скоро след превземането на Византия.

— С група ли?

— Самостоятелно — отсякох.

23.

Скочих право в парадокса на едновременността.

Първо се отбих в склада за костюми. Имах нужда от дрехи, подходящи за Истанбул през периода от XVI до XIX век. Вместо да ме натоварят с цял набор от какви ли не премени според менящата се през столетията моди, те така ме облякоха като мюсюлманин, че да се вписвам в немалко епохи — проста бяла роба, най-обикновени сандали, дълга коса и малко проскубана младежка брада. За да имам джобни пари, снабдиха ме с богата колекция от злато и сребро за съответните векове, включително византи от гръцко време, сечени от различните султани монети и солидно количество венециански златни монети. Всичко беше напъхано в пояс, с който се препасах над таймера, монетите бяха разделени в джобчета по векове, за да не си прося белята, като предложа динар от осемнайсети век на пазара през шестнайсети век. Не поискаха да платя и за това. Службата на времето се снабдява непрекъснато с пари от различните епохи за удобство на своя персонал. Куриер, решил да прекара почивката си в миналото, има право само срещу подпис да получи всяка разумна сума, за да си купува каквото му е нужно. За службата тези пари бездруго са като игрални жетони и запасите винаги могат да бъдат попълнени. Харесва ми тази система.

Преди да потегля, изкарах хипнокурсове по турски и арабски. Отделът за специални поръчки ми скалъпи набързо самоличност, която да остане правдоподобна във всеки от вековете, които се канех да посетя. Ако някой започнеше да ме разпитва, трябваше да се представя за португалец по рождение, който още десетгодишен е бил пленен в открито море от алжирски пирати и възпитан като мюсюлманин на тяхна земя. Така бих обяснил несъвършеното си произношение и пролуките в житейската си история. При лошия късмет да срещна истински португалец, което не беше особено вероятно, просто щях да твърдя, че не помня подробности от живота си в Лисабон и съм забравил имената на хората от семейството си. Ако си затварях устата, молех се с лице към Мека пет пъти дневно и внимавах какво правя, не би трябвало да закъсам. (Разбира се, при сериозна заплаха винаги бих могъл да избягам, като използвам таймера, но в службата на времето това се смята за постъпка на страхливец. Не е желателно и защото с внезапното си изчезване бих оставил след себе си ярки спомени за магия.)

Цялата подготовка ми отне ден и половина. Накрая казаха, че мога да скоча, аз нагласих таймера на 500 година преди настоящето и се прехвърлих.

Попаднах в 14 август 1559 година, девет и половина вечерта. Владетел на империята беше великият султан Сюлейман I, чието царуване наближаваше края си. Турските войски застрашаваха мира в Европа, Истанбул се пръскаше по шевовете от заграбената плячка. Не можех да откликна на този град както на бляскавия Константинопол по времето на Юстиниан или Алексий, но това си беше субективна нагласа, която дължах на произхода, пристрастията и историческите си предпочитания. Погледнат обективно, Истанбул на Сюлейман I си беше забележителен град.

Отделих половин ден да кръстосвам насам-натам. Цял час гледах как строят нова джамия, а по-късно видях и Сюлеймание, нова-новеничка и сияеща под лунните лъчи. Отидох на свое лично поклонение, като скришом си помагах с карта, която отмъкнах от Службата без разрешение. Накрая намерих джамията на Мехмед Завоевателя, която щеше да бъде разрушена от земетресение през 1766 година. Струваше си ходенето. В ранния следобед, след като огледах превърнатата в джамия „Света София“ и окаяните останки от Големия дворец на Византион отсреща (джамията „Султан Ахмед“ щеше да се издига там петдесет години напред по линията), запътих се към Покрития пазар. Намислил бях да купя малко дреболии за спомен, но не бях направил и десетина крачки, когато зърнах моя любим гуру Сам.

Представете си какъв беше шансът това да се случи — хиляди години, в които да бродиш, но двамата идваме на почивка в същия ден, в същия град и се срещаме под същия покрив!

Той се бе облякъл като мавър, сякаш щеше да участва в постановка на „Отело“. Нямаше начин да го сбъркам с друг — наоколо никой не можеше да се мери по ръст с него, а въгленочерната му кожа блестеше на фона на бялата роба. Втурнах се към него.

— Сам! — креснах в движение. — Сам, дърт черен мръснико, какъв късметлия съм, че те срещам тук.

Той се извъртя стреснато, смръщи се насреща ми и ме зяпна озадачен.

— Не те познавам — изрече студено.

— Не се оставяй тази брада да те заблуди. Аз съм — Джъд Елиът.

Погледът му стана свиреп и той изръмжа. Около нас се събираше тълпа. Вече се питах дали не съм сбъркал. Може пък да не беше Сам, а някой негов прапра… и тъй нататък, който изглеждаше като негов близнак заради шегичките на гените. Не, казах си, това си е Самбо и никой друг.

Но защо вади ятаган от ножницата?

До този миг говорехме на турски. Минах на английски:

— Слушай, Сам, не знам какво става, но ще ти играя по сценария. Какво ще кажеш да се видим след половин час при „Света София“, за да…

— Неверническо псе! — изрева той. — Изчадие на просяци! Прасешки чекиджия! Стой настрана от мен! Махни се, проклет джебчия!

Завъртя ятагана опасно над главата ми и продължи да беснее на турски. Изведнъж смънка доста по-тихо:

— Не знам кой си ти, пич, дяволите те взели, но ако не се разкараш бързичко оттук, ще ме принудиш да те разсека на две. — Само това каза на английски и пак се развика на турски: — Насилник на бебета! Пияч на жабешко мляко! Любител на камилски фъшкии!