Назад по линията - Страница 24

— Безпомощни са — прекъсна ме Капистрано. — Какво ще направят? Ако ме разкрият, ще ме заловят и заличат от историята за времево престъпление, нали? Ако пък не научат за престъплението — впрочем как биха могли? — значи съм се заличил сам. Каквото и да стане, ще ме няма. Това не е ли най-прекрасното самоубийство?

— Като отстраниш свой прародител — напомних му, — може да промениш много по-сериозно текущото време. Така премахваш своите братя и сестри, чичовци и лели, прабаби и прадядовци и всички техни братя и сестри… само като премахнеш една-единствена опора на миналото!

Той кимна мрачно.

— Това ми е ясно. Затова съставям родословното си дърво — за да знам как най-добре да уредя собственото си изтриване от историята. Аз не съм Самсон, не искам да съборя храма върху главата си. Ще търся стратегически най-изгодния човек за премахване — несъмнено ще си подбера грешник, защото не бих посегнал на истински невинните. Ще залича този човек и себе си така, че промените в текущото време да не са чак толкова страшни. Но ако сбъркам, патрулът ще надуши, ще ликвидира промените и ще ми осигури избавлението, за което копнея.

Питах се дали е смахнат или само пиян. По малко и от двете, реших накрая.

Идеше ми да му кажа, че ако толкова иска да сложи край на живота си, за всички ще е много по-лесно да скочи в Босфора и да се удави.

В душата ми напираше ужас от мисълта, че службата на времето може да е пълна с такива като Капистрано, че те от първия до последния умуват как да се затрият по най-интересния начин, променяйки между другото и миналото.

В стаята горе мъждивата светлина открояваше осмина, сгушени двама по двама. Възрастните съпружески двойки си спяха мирно и тихо. Двамата хубавци от Лондон изглеждаха запотени и разрошени от усилени педерастки забавления. Засмяната Клотилде спеше, пъхнала ръка между белите бедра на Лизе, чиято лява ръка пък обгръщаше уютно стегнатата дясна гърда на приятелката си. Проснах се сам на постелята си и бързо потънах в сън. Скоро Капистрано ме побутна и двамата събудихме останалите. Чувствах се на десет хиляди години.

Закусихме студено агнешко и излязохме да се разходим набързо в града. Повечето забележителности още не бяха построени или ги виждахме в най-ранния им вариант. Не се застояхме дълго. По пладне отидохме на Августеума за новия скок.

— Следващата ни спирка — обяви Капистрано — е 532 година от новата ера, за да разгледаме града по времето на Юстиниан и да станем свидетели на бунтовете, които го унищожават. Така става възможно изграждането на по-изтънчения и по-величествен град, заслужил си вечна слава.

Отдръпнахме се в сянката на порутената първа „Света София“, за да не стреснем някой минувач с изчезването на десет души наведнъж. Аз настроих таймерите, Капистрано ги включи едновременно. Прехвърлихме се.

22.

Две седмици по-късно всички се върнахме напред по линията в 2059 година. Аз бях омаян и опиянен, душата ми пееше, пълна с Византия.

Видях най-открояващите се моменти от цяло хилядолетие на величие. Градът от моите мечти оживя за мен. Месо и вино от Византия минаха през корема ми.

От професионалната гледна точка на куриер екскурзията мина добре, тоест без излишни вълнения. Нашите туристи не се забъркаха в неприятности, нито пък възникнаха парадокси, поне доколкото ни беше известно. Само една нощ имаше малка разправия — пияният до кръстосване на очите Капистрано се опита да съблазни Клотилде. Изобщо не приемаше отказ и съблазняването взе да се превръща в изнасилване, но аз успях да го откъсна от нея, преди ноктите й да издерат очите му. Сутринта той не искаше да ми повярва.

— Русата лесбийка?! Аз да съм паднал толкова ниско? Сигурно ти се е присънило!

Настояваше, че трябвало да скочи осем часа назад по линията, за да провери дали е истина. Въображението ми показа как трезвият Капистрано се нахвърля върху пияното си „аз“ й направо се втрещих. Наложи се да го разубедя прямо и нелюбезно — напомних му, че патрулът забранява да разговаряме със свои варианти от други отправни точки в текущото време. Заплаших да подам оплакване срещу него, ако се опита. Капистрано май ми се обиди, но поне се отказа. А когато се върнахме напред по линията и той написа поискания му отчет за моето поведение като куриер, се оказа, че ми дал най-високата възможна оценка. Научих това от Протопополос.

— Следващия път ще бъдещ помощник на Метаксас в едноседмична екскурзия — добави той.

— Кога ще потегля?

— След две седмици. Първо ти се полага почивка, забрави ли? А щом се върнеш от пътешествието с Метаксас, започваш самостоятелна работа. Къде ще прекараш почивката?

— Мисля си да отида на Крит или Миконос и да се повъргалям на плажа.

Службата на времето задължава своите куриери да почиват по две седмици между поредните задачи. Не бива да се преуморяваме. А в свободното си време можем да правим каквото ни скимне. Можем да разпускаме в текущото време, както си бях наумил, да се пренесем в миналото с група, водена от друг, или просто да скочим сами в епоха, която ни интересува.

И никой не иска от нас да си плащаме за използването на таймера. Службата на времето поощрява куриерите да свикнат с всички епохи като с настоящето, а има ли по-добър начин от неограничените безплатни скокове?

Протопополос изглеждаше леко разочарован, когато чу, че искам да трупам загар по островите.

— Не искаш ли да направиш някой и друг скок? — подсказа той.

Да си призная, тогава идеята да се нося сам из миналото ме плашеше. Не бих могъл обаче да кажа това на Протопополос. Замислих се — след месец той щеше да ми повери отговорността за живота на неколцина туристи. Ами ако и този разговор беше част от проверката за моята пригодност? Дали не искаха да се уверят, че ми стиска да отида в миналото сам?