Назад по линията - Страница 23

— Да не си болен? — притеснено попита Клотилде.

Вдишах през зъби и се примолих на вселената да застине на място. Бях потресен, и то от Аркадий. Ами ако беше Юстиниан? Константин? Алексий?

Сами разбирате — накрая видях и великите. Но дотогава се бях нагледал на какво ли не назад по линията и макар те да ме впечатлиха, не изпитах страхопочитание. Най-ясният ми спомен от Юстиниан е как кихна. Но щом се сетя за Аркадий, чувам звучни тръби и виждам звездите да се въртят в небето.

21.

През нощта се настанихме в странноприемница над Златния рог. Отвъд водата, където някой ден щяха да се издигат ярко осветеният „Хилтън“ и бизнес сгради, имаше само непрогледен мрак. Странноприемницата беше внушителна дървена постройка с гостилница на първия етаж и огромни, неугледни стаи за гости горе. Незнайно защо очаквах, че ще бъда принуден да спя на пода върху постлани снопове тръстика, но се оказа, че има някакви легла, чиито дюшеци бяха напълнени с парцали. Тоалетните бяха отзад на двора. Бани нямаше — предполагаше се, че ще използваме обществените бани, ако сме чак такива почитатели на чистотата. Десетимата се настанихме в една стая, но за щастие никой не се дразнеше от това. Когато се съблече, Клотилде показа на всеки потъмняващите следи от опипването по нейното бяло бедро. Ъгловатата й приятелка Лизе пак се начумери, защото нямаше какво да покаже.

Не спахме много тази нощ. Бездруго беше твърде шумно — веселбата след кръщенето на императорския наследник се проточи почти до зазоряване. А и кой би могъл да се унесе, като знае, че около него е светът в началото на пети век?

Предишната нощ — шестнайсет века напред по линията — Капистрано ми бе помогнал доброжелателно да понеса безсънието. Направи го отново. Аз се надигнах и застанах пред тесния процеп на прозореца, и погледът ми блуждаеше по празничните огньове из града. Щом ме забеляза, той дойде и каза:

— Разбирам те. Отначало сънят идва трудно.

— Да.

— Да ти уредя ли жена за тази нощ?

— Не.

— Тогава да се поразходим?

— А можем ли да ги оставим сами? — кимнах към осмината туристи.

— Няма да се отдалечаваме. Ще стоим отвън, за да сме наблизо, ако нещо се обърка.

Макар и натежал от влага, въздухът беше приятен. Откъм квартала на кръчмите се носеха откъслечно думи от мръснишки песни. Тръгнахме натам — кръчмите още бяха отворени, пълни с пияни войници. Мургави-проститутки предлагаха разтуха. Едно момиче, едва ли навършило шестнайсет години, имаше монета на връвчица между голите си гърди. Капистрано ме побутна с лакът и ми я показа. Прихнахме.

— Същата монета може би? — подхвърли той. — Но на други гърди?

Свих рамене.

— Може и гърдите да са същите — казах, като се сетих за нероденото момиче, което ни бе предложено предишната нощ.

Капистрано купи две кани мазно гръцко вино и се върнахме в странноприемницата. Седнахме кротко долу да отпъдим тъмата с пиене.

Почти през цялото време говореше само той. И неговият живот като на мнозина куриери беше пълен с обрати и лутане, разказът му се процеждаше полека между глътките. Каза, че произхожда от благородни испанци (спомена за турската си прабаба месеци по-късно, когато беше несравнимо по-пиян). Ранен брак с девствената дъщеря на високопоставено семейство. Образование в най-добрите европейски университети. А после — необясним упадък, загуба на амбиции, пари и жена.

— Животът ми се прекърши, когато бях на двайсет и седем — сподели Капистрано. — Имах нужда да съградя наново личността си. Както можеш да се убедиш, не постигнах кой знае какви успехи.

Продължи с историите на поредица от кратки бракове, набези в престъпността, експерименти с халюциногенни дроги, пред които тревата и бръмчилките бяха самата невинност. Решил да започне работа като времеви куриер, за да не стигне до самоубийство.

— Седнах пред един терминал и подадох молба. Рекох си, че ако ме одобрят, ще бъда куриер. Ако не — ще изпия отрова. Одобриха ме и ето — сега съм куриер.

Той допи виното си на един дъх.

В онази нощ го възприемах като чудесно съчетание от отчаян, трагичен романтик и разиграващ измислени драми шарлатан. Разбира се, аз също бях пиян, при това твърде млад. Казах му колко съм възхитен, че търси своята същност, а тайничко си мечтаех да придобия умението да изглеждам толкова привлекателно съсипан, толкова интересно изгубен.

— Ела да се отървем от труповете — промърмори Капистрано, щом виното свърши.

Метнахме глинените кани в Златния рог. На изток небето просветляваше. Тръгнахме бавно към странноприемницата и той промълви:

— Знаеш ли, имам си хоби — да издирвам предците си. Лично проучване. Виж колко имена… — Извади малък дебел бележник. — Във всяка епоха, където се прехвърлям, аз търся свои прадеди и ги вписвам тук. Вече знам за стотици от тях чак до четиринайсети век. Ти съзнаваш ли колко много са предтечите ни? Двама родители, всеки от тях с по двама родители и така нататък. Връщаш се само четири поколения назад, а прапрабабите и прапрадядовците ти вече са трийсет и двама.

— Интересно хоби — признах аз.

Очите му блеснаха.

— Не е само хоби! За мен е въпрос на живот и смърт! Чуй ме, приятелю. Когато животът ми дотегне повече от обичайното, необходимо е само да намеря един от тях — един е предостатъчен, и да го унищожа! Да речем, ще го убия още в детството му. И ще се върна в текущото време. И в този миг бързо, без никаква болка моят отегчителен живот ще свърши, защото никога няма да е започвал!

— Но времевият патрул…