Назад по линията - Страница 22

Завъртях се на пети, за да съзерцавам за пръв път „Света София“ без минаретата.

Нямаше я.

На мястото й видях овъглените руини на непозната правоъгълна базилика. Каменните стени едва се крепяха, покрив нямаше. Трима войници придрямваха в сянката на фасадата. Обърках се.

Капистрано подхвана монотонно:

— Върнахме се шестнайсет столетия назад по линията. Годината е 408-а. Дойдохме да наблюдаваме шествието по случай кръщението на сина на император Аркадий, който един ден ще седне на трона под името Теодосий II. Зад нас, на мястото на всеизвестната „Света София“ можем да видим развалините на първоначалната базилика, построена по времето на император Констанций, син на Константин Велики, и отворена за богомолци на 15 декември 360 година. Тази сграда е опожарена при размирици на 20 юни 404 година и както виждате, възстановяването й още не е започнало. Тя ще бъде построена наново трийсет години напред по линията от император Теодосий II и ще я видите при следващия ни скок. Елате насам.

Последвах го, все едно сънувах — турист като другите осмина. Капистрано вършеше цялата работа на куриер. Разказваше сбито, но разбираемо за мраморните палати пред нас — зародиш на Големия дворец. Не успявах да напасна гледките с чертежите, които бяхме разглеждали в „Харвард“. Обяснението беше просто — аз бях изучавал по-късния, процъфтяващ град от епохите след Юстиниан. Отдалечихме се от брега и дворците към жилищен квартал, където домовете на богаташите с обширните им дворове се смесваха хаотично с бедняшките колиби под тръстикови покриви. Накрая излязохме на Месата, широката церемониална улица, по която се редяха дюкяни. В чест на кръщенето на престолонаследника бяха украсени с копринени драперии, обшити със златни нишки.

Всички жители на Византион бяха тук, тълпяха се рамо до рамо в очакване на грандиозното шествие. Продавачите на угощения печелеха добре. Надушвахме печени бутове и ребърца, зяпахме сергии, отрупани със сирена, ядки и непознати плодове. Една от германките си призна, че е огладняла. Капистрано се засмя, купи агнешки шишчета за всички и плати за тях с лъскави медни монети, за които някой нумизмат би дал цяло състояние. Едноок мъж ни продаде вино от огромна охладена амфора, позволи ни да пием направо от черпака. Щом търговците наоколо се усетиха, че сме податливи клиенти, десетки от тях се скупчиха около нас. Предлагаха ни сувенири, захаросани сладкиши, видимо престояли твърдо сварени яйца, паници с осолени ядки, подноси с всевъзможна подозрителна карантия. Това беше истинското отдавнашно минало — шаренията от чудати стоки, вонята на пот и чесън от гъмжилото ни внушаваха, че сме много далеч от 2059 година.

— Чуждоземци ли сте? — попита ни брадат мъж, който продаваше малки глинени лампи. — Откъде идвате? От Кипър? От Египет?

— От Испания — отговори Капистрано.

Търговецът се ококори, сякаш го уверявахме, че сме пристигнали от Марс.

— Испания… Испания, значи! Чудесно! Да изминете толкова път, за да видите нашия град…

Той огледа изпитателно групата и вниманието му се прикова в русата, едрогърдеста Клотилде, по-пищната от двете учителки.

— Твоята робиня да не е саксонка? — попита ме, докато я опипваше през широката роба. — Ах, великолепна е! Ти си мъж с добър вкус!

Клотилде ахна и откопчи пръстите му от бедрото си. Невъзмутимият Капистрано награби търговеца и го тласна толкова безмилостно в стената на близкия дюкян, че няколко лампи паднаха на калдъръма и се натрошиха. Мъжът присви очи, но Капистрано му засъска тихо и смразяващо, приковал го със страховит поглед.

— Не съм искал да оскърбя никого — оправда се търговецът. — Помислих я за робиня!

Промърмори още някакво извинение и закуцука нанякъде. Клотилде се тресеше, но дали от възмущение или възбуда, не бих могъл да кажа. Спътничката й Лизе май завиждаше малко. Нейната гола плът никога не бе опипвана от амбулантен търговец във Византия.

Капистрано плю на земята.

— Можеше да стане неприятно. Винаги трябва да бъдем нащрек. Едно невинно пощипване може твърде бързо да доведе до усложнения и същинска катастрофа.

И другите продавачи се отдръпнаха. Намерихме си места почти на първата редица в тълпата, обърнала лица към улицата. Според мен мнозина не бяха местни хора и се питах дали виждам пътешественици във времето. Мислех си за момента, когато ние, идващите назад по линията, ще се наблъскаме в миналото до пръсване. Ще запълним всяко „вчера“ със самите себе си и ще изтикаме от него собствените си прадеди.

— Идват! — ревнаха хиляда гърла.

Зазвучаха тръби в няколко различни тоналности. В далечината се показаха благородници, гладко обръснати и късо подстригани по римски — това все още беше град колкото на гърците, толкова и на римляните. Всеки беше пременен в бяла коприна — доставяна с кервани от Китай на главоломни цени, промърмори Капистрано. Византийците още не бяха откраднали тайната на коприната. В този късен следобед слънцето огряваше косо прекрасните дрехи и озаряваше шествието с такова сияние, че дори Капистрано, виждал неведнъж всичко това, се трогна. Благородниците на империята доближаваха бавно.

— Приличат на снежинки — прошепна мъж зад мен. — Танцуващи снежинки!

Изниза се почти час, докато минат покрай нас. Здрачаваше се. След свещенослужителите и видните особи вървяха имперски гвардейци със запалени свещи, които блещукаха в сгъстяващия се сумрак като безброй звезди. Следваха ги още свещеници с хоругви и икони, после един от принцовете с имперска кръв във вените си, понесъл гукащото закръглено бебе, което някой ден щеше да бъде могъщият император Теодосий II. Зададе се и самият Аркадий, облечен в императорски пурпур. Императорът на Византия! Аз — Джъдсън Даниъл Елиът Трети, стоях гологлав под небето на Византия в 408 година, докато императорът вървеше с развяващи се одежди покрай мен! Въпреки че монархът беше незначителният Аркадий, просто вметка в историята между двамата Теодосиевци, аз потръпнах. Настилката се люшна под краката ми.