Назад по линията - Страница 21

През последната си нощ в текущото време бях толкова развълнуван, че не можех да мигна. Едната причина да настръхвам беше страхът ми да не се изложа някак при първата си задача като куриер. Това е голяма отговорност, ако ще да имаш по-опитен колега до себе си. Боях се да не сбъркам непростимо. От мисълта, че ще се наложи да ме спасяват патрулни, ми приз дяваше. Ама че унижение!

Повече обаче ме тревожеше самият Константинопол. Дали щеше да оправдае мечтите ми за него? Нямаше ли да ме разочарова? През целия си живот кътах в душата си образа на този златен, блестящ град от миналото. И сега, когато ми оставаше съвсем малко да потегля назад по линията към него, аз треперех.

Станах, щурах се из стаичката, в която ме настаниха, чувствах се изцеден и напрегнат. Не биваше да прибягвам до дроги, не ми позволяваха и да запаля нещо — куриерите са длъжни да си прочистят главите навреме преди скока. Бездруго е незаконен анахронизъм да пушиш тревица на улицата през десети век. Капистрано ми бе дал остатъците от ракията, само че не намерих утеха в питието. Но той ме чу как се блъскам в мебелите и дойде да види какво ме мъчи.

— Неспокоен ли си?

— Много.

Капистрано ме убеди да излезем навън, за да си укротим нервите. Минахме през Босфора в европейската част на града и се залутахме наслуки по тихите улици в новите квартали, от двореца Долмабахче на брега до стария „Хилтън“, покрай „Таксим“ до Галата и в същинския Истанбул. Вървяхме неуморно и ни се струваше, че сме единствените будни в града. Провряхме се през лабиринта на един пазар и попаднахме на улица, която водеше към „Света София“. Постояхме малко пред величавото старинно здание. Запечатвах гледката в мозъка си с допълнително построените минарета, с по-късните добавки и се опитвах да повярвам, че сутринта ще видя църквата каквато е била — безметежната властителка на града, която не дели по неволя огромния площад с чуждата прелест на Синята джамия отсреща.

Ходехме неспирно, подминахме останките на Хиподрума, заобиколихме Топкапъ и се насочихме към морето и старата крайбрежна стена. Утрото ни завари пред крепостта Йедикуле в сянката на ронещото се византийско укрепление. Очите ни се затваряха. Турче на петнайсетина години ни поздрави любезно и попита първо на френски, после и на английски дали сме излезли да търсим нещо — стари монети, услугите на сестра му, хашиш, израелска валута, златни накити, услугите на брат му, красив килим. Благодарихме му и казахме, че не търсим нищо. Момчето не се обезсърчи, а повика сестра си, която май беше на четиринайсет, но вече изглеждаше с четири-пет години по-голяма.

— Девствена — подчерта братът. — Харесвате ли я? Хубаво тяло, а? Вие какви сте — американци, англичани, германци? Ето, погледнете, а?

Той изръмжа заповедно и тя разкопча блузата си, за да покаже стегнати закръглени гърди. На връвчица между тях се поклащаше тежка бронзова монета — византийска, може би фолис. Взрях се по-отблизо. Момчето ме лъхна на чесън, осъзна изведнъж, че не гърдите, а монетата е събудила любопитството ми, и без засечка смени тактиката.

— Харесваш Стари монети, а? Намираме много, в гърне под стената. Почакай тук, ще ти покажа, става ли?

Той хукна нанякъде. Сестрата начумерено закопча блузата си. Двамата с Капистрано си тръгнахме. Момичето закрачи подире ни, подвикваше ни да чакаме, но щом изминахме двайсетина метра, тя загуби интереса си към нас. След час се върнахме с капсула в службата на времето.

Закусихме и се преоблякохме — дълги копринени туники, римски сандали, леки наметала. Капистрано ми връчи тържествено таймера. Аз вече боравех умело с машинката. Наместих я върху кожата си и почувствах шеметен прилив на мощ. Знаех, че сега мога да се прехвърля във всяка епоха и няма да ми търсят сметка за това, стига да не забравям неприкосновеността на текущото време. Капистрано ми намигна.

— Назад по линията — обяви той.

— Назад по линията — кимнах аз.

Слязохме долу да се срещнем с нашите осем туристи.

20.

Мястото за времевия скок във византийските екскурзии е почти винаги площадът пред „Света София“. Чувствахме се малко неловка в одеждите си, докато ни возеха натам с микробус. Бяхме на площада малко преди десет сутринта. По-обикновени туристи, дошли просто да разгледат Истанбул, вървяха на малки тълпи между огромната катедрала и близката джамия „Султан Ахмед“. Капистрано и аз проверихме дали таймерът на всеки е на мястото си и дали туристите са си набили в главите правилата за пътешествениците във времето.

В групата имаше двама млади хубавци от Лондон, две германски учителки с вид на девственици и две по-възрастни семейни двойки американци. Всеки бе минал през хипнокурса по византийски гръцки и за около два месеца щеше да го говори с лекотата на роден език. Въпреки това трябваше да напомняме на американците и на едната германка да говорят само на гръцки.

Скочихме.

Усетих мимолетната загуба на представа къде съм, присъща на прехвърлянето назад по линията. После се опомних и установих, че съм напуснал Истанбул, за да попадна в Константинопол.

Градът не ме разочарова.

Нямаше ги мърлявите цветове. Нямаше ги минаретата. Нямаше ги джамиите. Нямаше ги турците.

Небето беше синьо, въздухът — свеж и чист. Стояхме на големия площад — Августеума, пред „Света София“. Отдясно, където трябваше да бъдат невзрачно сиви делови средища, зърнах ширнали се поля. Пред мен трябваше да бъде синята фантазия на джамията „Султан Ахмед“, но видях струпани нагъсто ниски мраморни дворци. Встрани от тях се издигаше едната стена на Хиподрума. Хора в пъстри роби, сякаш избягали от византийска мозайка, ходеха из просторния площад.