Назад по линията - Страница 26

Изобщо не се преструваше. Наистина не ме позна и наистина не искаше да има нищо общо с мен. Сащисан, аз се отдръпнах заднешком, шмугнах се в един страничен проход на пазара, излязох навън и припряно скочих десет години напред по линията. Двама-трима ме видяха да изчезвам, но не давах пукната пара за тях. За турчина през 1559 година светът сигурно изобилстваше на ифрити и джинове, щяха да ме сметнат за поредното явяване на дух.

Не останах в 1569 година повече от пет минути. Буйството на Сам при срещата ни ме потопи в такова недоумение, че не можех да се успокоя и да разглеждам. Трябваше да намеря обяснение. Побързах да се върна в 2059 година, появих се на една пресечка от Покрития пазар и някакво такси за малко не ме размаза по улицата. Неколцина съвременни жители на Истанбул се ухилиха и започнаха да ме сочат, когато видяха средновековните ми одежди. Тези простаци още не бяха свикнали да приемат с безразличие завръщането на пътешественици във времето.

Намерих най-близкия комуникатор, притиснах палец към сензора и опитах да се обадя на Сам.

— Не отговаря на домашния си номер — осведоми ме главната информационна система. — Да го издирим ли?

— Да, моля — казах, без да се замисля.

Миг по-късно се наказах с пестник по челото за тъпотията. Как ще си е вкъщи бе, идиот, като е назад по линията в 1559-а!

Но комуникационната мрежа вече го проследяваше. Вместо да постъпя разумно и да прекъсна връзката, стърчах там като слабоумен и чаках неизбежното съобщение, че не е открит никъде.

След три минути чух безизразния глас:

— Намерихме лицето, което търсите, в Найроби. Очаква вашето обаждане. Моля решете дали искате да продължите.

— Продължавайте — промърморих и абаносовите черти на Сам цъфнаха на екрана.

— Да не си загазил, дете мре? — попита той.

— Ама ти какво правиш в Найроби?! — изврещях аз.

— Позволих си малка почивка сред своята раса. Не биваше ли да съм тук?

— Чуй ме — аз съм в почивка между куриерските задачи и допреди малко бях в Истанбул през 1559-а, където те срещнах.

— И какво от това?

— Как е възможно да си там, щом си в Найроби?

— Както е възможно да има двайсет и двама екземпляри от твоя арабски лектор, които гледат как римляните коват Исус с пирони. Мамка му, човече, кога ще се научиш да мислиш в четири измерения?

— Значи в 1559-а е друго твое „аз“?

— Силно се надявам, готин! Той си е там, аз съм си тук! — разсмя се Сам. — Човече, такива дреболии не бива да ти опъват нервите. Вече си куриер, забрави ли?

— Чакай малко. Чакай… Ето какво се случи. Влязох в Покрития пазар, знаеш го, и ти беше там в мавърска премяна, аз креснах и се втурнах към тебе да ти кажа „здрасти“. А ти не ме позна, Сам! Започна да размахваш ятагана си, да ме обсипваш с ругатни, а на английски ми каза да ти се разкарам от главата и…

— Ей, мой човек, нали знаеш, че е забранено да си бъбриш с други пътешественици във времето, когато си назад по линията. Ако не сте се прехвърлили от една и съща точка в текущото време, не бива да му обръщаш внимание, дори да си го разпознал. Тези дружески срещи са забранени, защото…

— Да бе, знам, но нали бях аз! Не съм си помислял, че ще ме напъдиш заради правилата. Дори не ме позна!

— Естествено. Защо си толкова огорчен, хлапе?

— Все едно имаше амнезия. Уплаших се.

— Че нали е било немислимо да те позная?

— Какви ги дрънкаш?

Сам прихна.

— Парадоксът на едновременността! Само не ми разправяй, че не са ви говорили за него!

— Споменаха нещо, Сам, но аз не се задълбочавах особено в тези неща.

— Ами задълбочи се сега. Знаеш ли през коя година се помотах из миналото на Истанбул?

— Не.

— През 56-а или даже 55-а, нещо подобно. А с тебе се запознахме едва тази пролет. Онзи Сам, когото си намерил в 1559-а, изобщо не те е виждал дотогава. Едновременно пребиваване в миналото, чатна ли? Ти си тръгнал от точка в текущото време през 2059 година, а аз — от 55-а, май тогава беше. Затова си ми бил непознат, а ти си ме познавал. Сега схвана ли поне една от причините защо куриерите не бива да заприказват свои приятели, на които се натъкват назад по линията?

Започнах да схващам.

— Започвам да схващам — уверих Сам.

— За мен си бил някакъв тъп новак, който се опитва да ми докара беля на главата, може би дори доносник на патрула. Не съм те познавал и не съм искал да ми досаждаш. Като си порових в паметта, се сетих, че имаше такава случка, когато бях там. Някой от дошлите назад по линията ме ядоса на пазара. Смешно е обаче, че не те разпознах, когато те видях по-късно!

— Имах фалшива брада.

— Може би затова. Е, сега всичко ли ти се намести в главата?

— Парадоксът на едновременността. Ясно.

— И ще запомниш да стоиш настрана от старите си приятелчета, когато си назад по линията?

— Можеш да се обзаложиш. За Бога, Сам, много ме уплаши с онзи ятаган!

— Иначе как си?

— Страхотно. Наистина.

— Внимавай с парадоксите, хлапе — настоя Сам и ми прати въздушна целувка.

С огромно облекчение се махнах от комуникатора и се пренесох назад по линията в 1650 година, за да гледам как строят джамията на Сюлейман Великолепни.

24.

Темистоклис Метаксас беше старшият куриер за втората ми времева екскурзия във Византия. От мига, когато се запознах с него, аз си знаех, че този човек ще има твърде важна роля в съдбата ми. Познах.

Метаксас приличаше на петле с ръста си малко над метър и половина. Черепът му беше с триъгълни очертания, плосък в темето и изострен към брадичката. Косата му, гъста и къдрава, вече посивяваше. Предполагам, че беше на петдесетина години. Имаше малки и блестящи тъмни очи, гъсти вежди и голям остър нос. Устните му бяха вечно присвити навътре и изглеждаше, че изобщо няма устни. По него не можеше да се види грам мазнина, а и беше необичайно силен за дребния си ръст. Ниският му глас покоряваше.