Назад по линията - Страница 16

Нямаше как да не забележим и други туристи, заели небрежни пози наблизо. До една група стоеше мъж, който несъмнено беше Джеф Монро. Друга група се бе скупчила около мъж със същото телосложение, който обаче носеше очила с метални рамки и имаше голяма тъмна бенка на едната буза. Много се стараехме да не поглеждаме към тези хора. И те най-усърдно се занимаваха със същото.

Човъркаше ме мисълта за парадокса на натрупването. Според мен всеки, който някога би се пренесъл назад по линията, за да гледа убийството на Хюи Лонг, би трябвало да е тук в момента — може би хилядни тълпи, които се блъскат за по-добро местенце отпред. Да, ама имаше само няколко десетки, дошли от 2059-а или от по-ранна година. Защо останалите не бяха тук? Нима времето беше толкова гъвкаво, че все същото събитие можеше да се разиграва безкрайно, всеки път за все по-многобройна публика?

— Ето го — прошепна Джеф.

Главатарят вървеше забързано към нас, следван по петите от охраната си. Той беше нисък и пълничък, с червендалесто лице, чип нос, оранжева коса, месести бърни и дълбока ямичка на брадичката. Внушавах си, че мога да доловя силата на характера му, и се питах дали не се заблуждавам сам. Когато ни доближи, той се почеса по задника, каза нещо на мъжа отляво и се закашля. Костюмът му беше малко омачкан, косата — леко разрошена.

Подготвени от нашия куриер, ние знаехме откъде ще се появи убиецът. Чак когато Джеф промърмори сигнала — не и по-рано! — извихме глави, за да видим как доктор Карл Остин Вайс се отдели от гъмжилото, пристъпи към сенатора и притисна към корема му пистолет 22-ри калибър. Стреля веднъж. Изненаданият Хюи се просна по гръб смъртно ранен. Телохранителите му мигом извадиха оръжията си и застреляха убиеца. По пода се разтекоха лъщящи локви кръв. Зачервените телохранители ни избутваха и изблъскваха — по-назад, по-назад, по-назад!

Това беше. Събитието, което дойдохме да видим, свърши.

Изглеждаше не съвсем истинско — като инсценировка на стара история, добре замислено, но посредствено изиграно триизмерно шоу. Находчивостта, вложена в представлението, ни впечатли, но значението на видяното не ни потресе.

Дори когато наоколо свиреха куршуми, не беше напълно реално за нас.

Само че куршумите си бяха истински и ако ни бяха улучили, щяхме да умрем истински.

А за двамата мъже, паднали на полирания под, събитието беше непоправимо истинско.

16.

Участвах в още четири подготвителни пътувания, преди да ме утвърдят като времеви куриер. Всички скокове пак бяха в района на Ню Орлиънс. Опознах историята на това място далеч по-добре, отколкото можех да си представя.

При третата екскурзия попаднах в 1803 година, когато Щатите купили Луизиана. Аз бях единственият стажант. Имаше седмина туристи. Нашият куриер беше Сид Буонокоре — нисък мъж със сурово изражение. Когато споменах името му пред Сам, той прихна и изтърси:

— Онова долно типче ли!

— Че какво му е долното?

— Преди водеше туристи в Ренесанса. Само че накрая патрулът го спипа да се прави на сводник — пробутвал туристки в леглото на Чезаре Борджия. Дамите му се отплащали щедро, Чезаре — също. Буонокоре се оправдал, че просто си вършел работата, нали мацките искали по-интересни преживявания в епохата и подобни глупости. Не му се разминало. Изтеглиха го тук и го насадиха на екскурзията с покупката на Луизиана.

— От куриера иска ли се да надзирава сексуалния живот на туристите? — учудих се аз.

— Не, но от него не се очаква и да поощрява лудориите им в други епохи.

Аз обаче открих, че човекът, „поощрявал лудории в други епохи“, е доста симпатичен мошеник. Буонокоре не беше красавец, но излъчваше такава всеядна сексуалност, че нямаше как да не му се възхитя. А в неговата неуморна загриженост за собственото му благополучие дори долавях някакъв хищен чар. Никой не ръкопляска на дебнещ джебчия, затова пък мнозина насърчават отявлените разбойници. А Сид Буонокоре си беше тъкмо такъв по нрав.

Освен това се отличаваше с вещина в работата си като куриер. Вмъкна ни умело в Ню Орлиънс през 1803 година като холандски търговци, дошли да преценят шансовете си на местните пазари. Нищо не ни застрашаваше, ако не се натъкнем на истински холандец, а прикритието премахваше всякакви съмнения за странния ни говор. Обикаляхме града, навлекли неудобните дрехи от началото на деветнайсети век, и се чувствахме като актьори, избягали от репетиция на историческа пиеса. Но Сид ни развеждаше с хъс.

Скоро узнах, че преуспява и във финансовите операции със златни дублони и испански монети по осем реала. Изобщо не се опитваше да скрие от мен какво върши, но не подхващаше разговор за това и аз тъй и не успях да проумея заплетените подробности. Може би се възползваше от променливия обменен курс. Знам само, че разменяше щатски сребърни долари; срещу британски златни гвинеи, с които пък купуваше френски сребърни монети при изгодна отстъпка, а нощем се срещаше по бреговете на Мисисипи с карибски пирати, за да им пробута френските пари срещу испанско злато и сребро. Не научих какво правеше с дублоните и реалите. Не схванах и как извлича печалба. Най-правдоподобната ми догадка гласеше, че се опитва да събере колкото може по-разнообразни монети, за да ги продава на колекционери напред по линията. Струваше ми се обаче, че това е твърде просто обяснение за машинациите на такъв находчив хитрец. Той не пожела да обясни, а аз не се престраших да попитам.

Сид беше неуморен и в секса, което не е необичайно за куриер.

(— Туристките са разрешен улов — наставляваше ме Сам. — Самите те направо ни се нахвърлят. Както на времето с белите ловци в Африка.)