Назад по линията - Страница 15

Питиетата и каквото още си поръчвахме се трупаха в обща сметка, винаги я плащаше Джеф Монро. Службата на времето не искаше неопитни туристи да боравят с непознати за тях валути, освен ако не е абсолютно неизбежно. Освен това куриерът отпъждаше ловко пияндета, налитащи към трупата, наред с просяците и проститутките, както и останалите предизвикателства към нашите умения да се справим с неудобни ситуации през 1935 година.

— Не е лесно да си куриер — отбеляза Флора Чембърс.

— Но я си помисли колко можеш да пътуваш, и то безплатно — възразих аз.

Ние бяхме стъписани от грозотата на хората назад по линията. Разбирахме, че тук нямат генетични центрове, не познават козметичната микрохирургия, а ако през 1935 година бяха чули за естетична генетика, щяха да я сметнат за фашистко или комунистическо посегателство срещу правото на свободните хора да имат грозни деца. И въпреки това не успявахме да сдържим изненадата и уплахата си от щръкналите уши, белезите от шарка, разкривените зъби, издутите носове, от всички тези непрограмирани и нередактирани индивиди. И най-невзрачният в нашата група беше същинска видеозвезда в сравнение с онова, което се смяташе за нормално през 1935-а.

Съжалявахме ги, че са затворени да прекарат живота си в своята задушаваща, мрачна епоха.

Когато се прибрахме в хотелската стая, Флора смъкна дрехите си, просна се по гръб на леглото с широко разтворени крака и изврещя:

— Изчукай ме! Пияна съм!

И аз бях малко пиян, затова я изчуках.

Мадисън Джеферсън Монро бе отпуснал предпазливо на всеки от нас по една чаша алкохолна напитка за цялата вечер. Колкото и да се изкушавахме, не ни разреши да си поръчаме втора, така че се задоволихме с безалкохолно. Не би си позволил риска да изтървем някоя опасна приказка под въздействието на алкохола — опиат, с който изобщо не бяхме свикнали. Дори една чаша се оказа достатъчна да развърже езиците на неколцина и да разбърка мозъците им. Изпускаха думички, които щяха да ни навлекат беда, ако някой ни подслушваше.

Аз се стъписах, когато видях хората от двайсети век да се наливат с алкохол, без да падат в безсъзнание.

(— Свиквай с пиенето — подканяше ме Сам. — Това е любимата мозъкотрошачка в повечето времена назад по линията. Развивай поносимостта си към него, иначе ще си имаш проблеми.

— Дроги нямало ли е? — учудих се аз.

— Ще намериш тревица тук-там, но нищо наистина психеделично. Никъде няма да откриеш смъркалници. Научи се да пиеш, Джъд. Научи се да пиеш!)

По-късно през нощта Джеф Монро се отби в нашата стая. Флора се въргаляше в дълбокия унес на изтощението, но двамата с Джеф си говорихме дълго за трудностите в работата на куриера. Той се оказа голям симпатяга, колкото и да беше зализан и безличен.

Май си харесваше работата. Неговата специалност бяха Щатите през двайсети век и съжаляваше само, че е затънал в досадните екскурзии, свързани с убийства.

— Никой не иска да види нищо друго — оплака се Джеф. — Далас, Лос Анджелис, Мемфис, Ню Йорк, Чикаго, Батън Руж, Кливлънд — до втръсване. Не мога да ти опиша колко ми се гади вече да се провирам в тълпата на онзи надлез, да соча прозореца на шестия етаж и да гледам онази нещастна жена върху задния капак на колата. Поне историята с Хюи Лонг не е чак толкова посещавана. Но в Далас през онзи ден се натрупаха двайсетина мои варианта. Хората не искат ли да видят и щастливите времена през двайсети век?

— А имало ли е такива? — полюбопитствах аз.

15.

Закусихме в „При Бренън“, вечеряхме в „При Антоан“, разходихме се в парка и се върнахме в стария град да разгледаме катедралата на площад „Джаксън“, после отидохме на брега да се полюбуваме на Мисисипи. Освен това посетихме киносалон и гледахме „Червен прах“ с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу, отбихме се за малко в пощата и в обществената библиотека, накупихме си вестници (те са разрешени като сувенир) и се наслушахме на радиостанции. Джеф ни повози с автомобил под наем. Предложи и на нас да шофираме, но ние се ужасявахме от идеята да седнем зад волана, след като видяхме сложните манипулации по смяната на предавките, и то в движение. Вършихме и разни други неща, присъщи на двайсети век. Направо попивахме духа на времето.

После заминахме за Батън Руж да видим как ще бъде убит сенатор Лонг.

Пристигнахме в града на 7 септември, събота, и се настанихме в най-изискания хотел, както твърдеше Джеф. Имаше сесия на щатското законодателно събрание и тарторът Хюи бе дошъл от Вашингтон да дърпа юздите. Размотавахме се безцелно до неделния следобед, когато Джеф ни заведе да видим най-голямото шоу.

Той си бе сложил термопластична маскировка. Неговото розово, нормално лице сега имаше белези и нездрав жълтеникав оттенък. Имаше и мустаци под носа си, а на носа — големи тъмни очила, които сякаш бе взел назаем от Даджани.

— За трети път водя туристи тук — обясни ни Джеф. — Няма да е много добре, ако някой забележи трима неразличими близнаци в коридора, където застреляха Хюи.

Напомни да не обръщаме никакво внимание на другите двама Джеф Монро, които бихме могли да зърнем близо до мястото на убийството. Само той с белезите, мустаците и очилата си беше нашият куриер, до онези не биваше и да припарваме.

По свечеряване тръгнахме нехайно към великанската 34-етажна сграда на щатския парламент и се вмъкнахме вътре — поредните зяпачи, дошли да се възхитят на творението на Хюи, погълнало 5 милиона долара по тогавашните цени. Джеф на всеки няколко секунди проверяваше времето.

Посочи ни място, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да пострадаме от заблуден куршум.