Назад по линията - Страница 14

— Един богат скапаняк може направо да се побърка от бяс, когато в последния момент се появи патрулен и му заяви, че няма да участва в скока, защото ще направи страхотен гаф в миналото. Просто не им стига умът да разберат. Обещават да се държат добре и за нищо на света не искат да повярват, че обещанията им нищо не струват, защото постъпката вече е записана и архивирана. Лошото с повечето тъпи туристи е, че не умеят да мислят в четири измерения.

— И аз не умея, Сам — промърморих смутено.

— Ще се научиш — натърти той. — Иначе лошо ти се пише…)

Преди да попаднем в 1935 година, ни подложиха на кратък хипнокурс за обществото по онова време. Натъпкаха ни с данни за Великата депресия, новия курс на Рузвелт, ролята на семейния клан Лонг в политиката на Луизиана, издигането на Хюи Лонг, неговата програма „Споделено богатство“, с която искал да взема от богатите и да дава на бедните, враждите му с президента Франклин Делано Рузвелт, мечтата му самият той да се кандидатира за президент през 1936 година, дръзкото му пренебрежение към традициите, обаянието му на демагог. Научихме и достатъчно дреболии за живота през 1935-а — знаменитости, шампионати, състояние на борсата, — за да не се чувстваме безнадеждно объркани.

Накрая ни облякоха според модата от 1935 година. Подхилвахме се и подмятахме шегички, докато се перчехме един пред друг в тези старовремски одежди. Джеф Монро ни проверяваше и напомняше на мъжете да следят панталоните им винаги да са закопчани, а на жените — че е немислимо да си показват гърдите от зърната надолу. Неуморно ни предупреждаваше, че ще попаднем в епоха със строги нрави, когато невротичното потискане на желанията се е смятало за добродетел, а привичното за нас свободно поведение би било заклеймено като грешно и безсрамно. Най-после бяхме готови.

Отведоха ни горе в надземния Ню Орлиънс, защото не би се отразило добре на здравето ни да скочим от някое подземно ниво, което не е съществувало в миналото. Службата на времето поддържаше стая в сградата на един пансион, откъдето се извършваше прехвърлянето в двайсети век.

— Потегляме назад по линията — оповести Мадисън Джеферсън Монро и включи нашите таймери.

14.

Изведнъж се озовахме в 1935 година.

Не забелязахме никакви промени в мърлявата стая, където бяхме, и все пак знаехме, че сме назад по линията.

Носехме тесни обувки и смешни дрехи, имахме истински банкноти и монети, защото тук никой не би се съгласил да платим с пръстовите си отпечатъци. Човекът, подготвил екскурзията, ни бе запазил стаи в голям хотел на брега на канала точно до Френския квартал. Джеф Монро ни предупреди за последен път да не се набиваме на очи и ни поведе натам.

Потоците от автомобили ни се сториха фантастично гъсти за година, в която уж имало депресия, а шумотевицата беше стъписваща. Вървяхме нехайно двама по двама с Джеф Монро отпред. Пулехме се във всички посоки, но това не би настроило никого подозрително. Местните хора сигурно щяха да помислят, че сме туристи, изтърсили се току-що от Индиана. Нищо в любопитството ни не подсказваше, че сме се изтърсили току-що от 2059 година.

Тибодо — тузарят от енергийната компания, не можеше да се опомни от гледката на кабелите над улиците, опънати от стълб към стълб.

— Чел съм за това — повтаряше той, — но все не ми се вярваше!

Жените си бъбреха неспирно за модата. В този горещ, задушен септемврийски ден всички наоколо се бяха покрили с плат от шията до глезените. Жените в групата не можеха да го проумеят.

Никой от нас не бе свикнал с истинска влажна жега — такива условия са недопустими в подземните ни градове, а само смахнатите се качват горе, когато климатът се вкисне чак толкова. Потяхме се, задъхвахме се.

И в хотела нямаше климатици, май още не бяха изобретени.

Джеф се зае да ни настани. Щом се подписа в регистрационната книга, администраторът — естествено, той беше човек, а не компютърен терминал — удари по звънеца и призова с крясък цял орляк дружелюбни чернокожи пикола, които налетяха да разнесат багажа ни по стаите.

Чух мисис Биенвеню, съпругата на адвоката, да му шепне:

— Как мислиш, те роби ли са?

— Не и тук! — скастри я той. — Робите са били освободени седемдесет години по-рано!

Администраторът май дочу разговора им. Питах се какво ли си е помислил.

Куриерът бе решил аз и мис Чембърс да спим в една стая. Обясни, че ни е регистрирал като мистър и мисис Елиът, защото не било разрешено двойка без брак да се настанява заедно в хотел, ако ще и да са в една и съща туристическа група. Флора ме изгледа с бледичка, но обнадеждена усмивка и каза:

— Ще се престорим, че имаме временна връзка.

Монро впи яростен поглед в нея.

— Тук няма да говорим за обичаите напред по линията!

— Че те нямат ли временни връзки в 1936-а?

— Млъкнете! — изсъска той.

Подредихме си нещата, изкъпахме се и излязохме да разгледаме града. Отидохме на Бейзин Стрийт и послушахме доста приличен примитивен джаз. После се преместихме на Бърбън Стрийт да пийнем и да зяпаме стриптийз. Заведението беше претъпкано. Всички се изумихме, че зрели мъже и жени седят цял час, понасят блудкавата музика и замърсения въздух, просто за да дочакат някакво момиче, което ще свали някои от дрехите си.

Когато тя се съблече най-после, на зърната на гърдите й останаха малки лъскави конусчета, а на пубиса — триъгълно парченце плат. Ако някой проявява толкова сериозен интерес към голотата, може да види повече в обществената баня. Разбира се, напомняхме си, че това е време на потисната, полузадушена сексуалност.