Назад по линията - Страница 17

Но аз разбрах, че Сид Буонокоре не се задоволява само с жадни за романтични преживявания туристки.

В една късна вечер от нашия престой в 1803 година аз си блъсках главата над неясно за мен правило и отидох в стаята на Сид за съвет. Почуках на вратата и той подвикна:

— Влез!

Влязох, той обаче не беше сам. Млада жена с леко мургава кожа и дълга черна коса се излежаваше в постелята гола, лъснала от пот, задъхана. Стегнатите й гърди стърчаха, макар и големи.

— Извинявай — промърморих. — Не съм искал да се натрапвам.

— Глупости! — засмя се Сид. — Засега привършихме. Не си ни прекъснал. Това е Мария.

— Здравей, Мария — поздравих стеснително.

Тя се изкикоти пиянски. Сид й заговори на креолското наречие и момичето пак се ухили. Надигна се от леглото, направи изящен гол реверанс и смънка:

— Бон соар, мосю.

После се просна по лице бавно и елегантно.

— Самата прелест, а? — гордо изрече Сид. — Наполовина индианка, наполовина испанка, наполовина французойка. Пийни си ром.

Глътнах от манерката, която ми подаде, и подхвърлих:

— Половинките не станаха ли много?

— Мария си пада по крайностите във всичко.

— Ясно…

— Запознах се с нея миналия път, когато водих туристи. Така нагласям нещата, че да й се радвам по малко всяка нощ, без да лишавам и другите си „аз“ от удоволствието. Все пак, Джъд, не мога да знам предварително още колко ще водя по този проклет маршрут, но защо да не си прекарвам приятно всеки път, когато идвам назад по линията?

— Разумно ли е да говориш така пред…

— И една думичка не знае на английски. Абсолютно безопасно е.

Мария се размърда и изпъшка. Сид си взе манерката и изля малко ром на гърдите й. Тя пак се разкикоти и започна да разтърква течността сънено, все едно беше вълшебен балсам за растеж на гърдите. Не че момичето имаше нужда от такъв балсам.

— Много е страстна — отбеляза Сид.

— Не се и съмнявам.

Той каза нещо и Мария се надигна тромаво. Пак пристъпи към мен. Гърдите й се полюшваха като камбанки. Лъхаше и на ром, и на похот. Протегна неуверено ръце към мен, но отново загуби равновесие и се отпусна на дъсчения под. Лежеше и се кискаше.

— Искаш ли да я опиташ? — предложи Сид. — Остави я да поизтрезнее, заведи я в стаята си и се позабавлявайте.

Подметнах шегичка за интересните болести, на които момичето може да е преносител. Случват ми се и такива нелепи прояви на придирчивост.

Буонокоре ме изгледа презрително.

— Нали си ваксиниран, от какво има да се плашиш?

— Да, срещу тиф, дифтерит, жълта треска и още какво ли не, но сифилис… — смънках аз.

— Чиста е, повярвай. Впрочем, ако са ти толкова опънати нервите, направи си термобаня в мига, когато се върнеш напред по линията. — Сид вдигна рамене. — Ако и такива неща те плашат, може би е по-добре да не ставаш куриер.

— Не съм…

— Видя, че аз нямам нищо против да спя с нея, нали? Джъд, ти за обикновен глупак ли ме смяташ, или за невероятен тъпанар? Щях ли да легна със сифилитичка? И отгоре на всичко да я предложа на тебе след това?

— Е…

— Само за едно би трябвало да се безпокоиш — натърти той. — Взе ли си хапчето?

— Хапчето ли?

— Хапчето, празноглавецо! Ежемесечното!

— О… да. Ами да. Разбира се.

— Това е абсолютно задължително, когато пътешестваш назад по линията. Не може да се шляеш из миналото и да заплождаш прародителките на други хора. За такова нещо времевият патрул направо ще те размаже по пода. Ще ти се размине безнаказано, ако се сближаваш по един или друг начин с хората назад по линията — малко невинен бизнес, малко невинни креватни удоволствия — но за нищо на света не бива да правиш бебета. Чатна ли?

— То се знае, Сид.

— Запомни — това, че си търся малко развлечения в миналото, не означава да поемам и риска от огромна промяна на историята. Като разбъркам например генетичните линии. Постъпвай като мен, хлапе. Не забравяй за хапчетата. Сега вдигни Мария и се омитайте оттук.

Вдигнах Мария и двамата се ометохме.

Тя изтрезня бързичко в моята стая. Не знаеше и думичка на език, който аз разбирах. И аз не знаех думичка на език, който тя разбираше. Въпреки това се спогодихме чудесно.

Макар че бе родена два века и половина преди мен, изпълнението й си оставаше безупречно. Някои неща не се променят кой знае колко.

17.

Щом заслужих честта да бъда времеви куриер и малко преди да отпътувам, за да водя туристи по византийските маршрути, Сам ме изпрати с великолепен купон. Покани едва ли не всекиго, когото познавай в Долния Ню Орлиънс, и успяхме да се натъпчем някак в двете му стаи. Там бяха момичетата от смъркалницата, дойде и безработен автор и декламатор на поезия на име Шигемицу, който говореше в петостъпен ямб. Имаше петима-шестима от службата на времето, продавачка на бръмчилки и щуро зеленокосо момиче, което работеше в генетичен салон, и разни други. Сам бе поканил дори Флора Чембърс, но тя замина спешно предишния ден, за да води група на опустошаването на Рим от варварите.

На влизане всеки получаваше бръмчилка и се разгорещихме бързо. Броени мигове, след като хоботчето на бръмчилката се опря в ръката ми, почувствах как съзнанието ми се разширява подобно на надут балон и накрая тялото ми не можеше да го задържи, направо ми опъваше кожата. Чух припукване и се зареях. И останалите преживяваха същото. Освободени от оковите на плътта, ние се носехме под тавана в мъглица от ектоплазма и се наслаждавахме на изискани усещания. Пуснах рехави пипала да се увият около реещите се очертания на Бетси и Хелън, порадвахме се на тройно, безметежно, психеделично сливане. От поне хиляда звукови генераторчета в стените се разнасяше музика, а таванът, който всъщност беше екран, си стоеше настроен на канал за абстракции, за да засили въздействието. Много мила сцена.