Назад по линията - Страница 69

— Добре — каза той и излезе.

59.

Върна се точно според уговорката, крайно отвратен, и започна:

— Всички те чакаме на 9 август 1100 година при крепостната страна откъм сушата зад Влахерна, стотина метра вдясно от първата порта.

— Какво сте намислили?

— Върви да видиш с очите си. Повръща ми се само като помисля за това. Иди, направи необходимото и това гадно безумие ще свърши най-сетне. Хайде, скачай и ела при нас там.

— В кой час от деня?

Той поумува.

— Двайсетина минути след пладне.

Излязох от странноприемницата, отидох при стената, настроих внимателно таймера си и скочих. Мигновеният преход от нощния мрак към ярката светлина по обяд ме заслепи за малко. Когато примигването ми спря, озовах се пред мрачната троица — Сам, Метаксас и Джъд Б.

— Господи… Не ми казвайте, че извършихме още едно удвояване!

— Този път е само парадоксът на времевото натрупване — каза другото ми „аз“. — Нищо сериозно.

Главата ми беше прекалено мътна, за да умувам дали е прав.

— Но щом и двамата сме тук, кой наглежда нашите туристи в 1204-та?

— Идиот — освирепя той, — мисли в четири измерения! Как е възможно да си толкова тъп, щом сме еднакви? Виж какво, аз скочих тук от една точка през онази нощ в 1204-та, а ти скочи от друга точка, отделена от първата с петнадесет минути. Когато се връщаме, всеки ще си отиде в своята точка от поредността. Аз трябва да бъда там в три и половина, а ти не бива да се появяваш до четири без четвърт, което не означава, че и двамата не сме тук в момента. Или че всички онези други наши „аз“ не са тук.

Огледах се и видях поне пет групички „Метаксао-Сам-аз“, пръснати в широка дъга край стената. Очевидно бяха наблюдавали бдително тази времева точка чрез чести къси скокове, за да проследяват събитията, и парадоксът на натрупването ги умножаваше.

— Дори да е така — смънках замаян, — все ми изглежда, че не си представям правилно линейната последователност на…

— Майната й на линейната последователност! — изръмжа ми другият Джъд. — Няма ли да погледнеш натам? От другата страна на портата!

Той посочи.

Аз погледнах.

Видях жена с прошарена коса, облечена съвсем обикновено. Разпознах в нея малко по-млада версия на жената, която придружи Пулхерия Дука в магазинчето за подправки в онзи ден — толкова отдавнашен за мен — пет години напред по линията, в 1105-а. Придружителката се подпираше на стената и се кискаше. Очите й бяха затворени.

Близо до нея имаше момиче на около дванайсет години, което можеше да бъде само по-младата Пулхерия. Нямаше как да я сбърка човек. Чертите й още бяха по детски неоформени и гърдите й представляваха едва забележими издутини под туниката, но зачатъкът на красотата й личеше.

А до момичето беше Конрад Зауерабенд, облечен като не особено заможен византиец.

Той й гукаше нещо на ушенцето. Поклащаше пред лицето й дребна джунджурийка от двайсет и първи век — жироскопичен медальон или нещо подобно. Другата му ръка шареше под туниката й и очевидно се прокрадваше между бедрата й. Пулхерия се мръщеше и все пак не помръдваше, за да махне ръката от слабините си. Изглеждаше някак неуверена какво й прави Зауерабенд, затова пък напълно прехласната по играчката.

— Той е в Константинопол от почти година — каза Метаксас — и честичко прескачаше до 2059-а, за да остави за продажба ценни антики. Идваше всеки ден при стената, за да гледа момичето и придружителката му, които се разхождаха тук. Момичето е Пулхерия Ботаниатес, а ей там наблизо е родовият дворец на Ботаниатес. Преди половин час Зауерабенд мушна придружителката с бръмчилка и тя е яко друсана оттогава. Той седна при момичето и се зае да я омайва. Много го бива с момиченцата.

— Това му е хобито — процедих аз.

— Гледай какво ще стане сега — заръча Метаксас.

Зауерабенд и Пулхерия станаха и тръгнаха към портата. Ние се отдръпнахме в сенките, за да не ни забележат. Повечето ни парадоксални двойници бяха изчезнали — явно скачаха към други позиции по линията, за да наблюдават. А ние гледахме как дебелакът и очарователното момиче излизат безгрижно през портата към необработените ливади до самия град.

Понечих да тръгна след тях.

— Чакай — спря ме Сам. — Виждаш ли кой идва? Това е Андроник, по-големият брат на Пулхерия.

Младежът, може би осемнайсетгодишен, вървеше към нас. Изведнъж се закова на място, вторачен невярващо в хилещата се придружителка. Видяхме го да се втурва към нея, да я разтърсва, да я изправя насила. Жената пак се пльосна по гръб, напълно безпомощна.

— Къде е Пулхерия? — ревеше той. — Къде е?

Придружителката се смееше.

Отчаян, младият Ботаниатес изтича на безлюдната, напечена от слънцето улица, крещеше името на девствената си сестра. Хукна през портата.

— Тръгваме след него — нареди Метаксас.

Щом излязохме, зърнах наоколо още няколко групи наши дубликати. Андроник Ботаниатес търчеше насам-натам. Аз чух момичешки смях — сякаш прозвуча от самата стена.

И Андроник чу. В стената имаше процеп като плитка пещера, започваща от земята. Хукна натам. И ние се завтекохме, блъскахме се в тълпа, състояща се само от дубликати. Май бяхме петнайсет — по пет версии за всеки от нас.

Андроник нахълта в процепа и нададе страшен вой. Миг по-късно и аз надзърнах.

Голата Пулхерия, туниката й бе смъкната до глезените, стоеше в класическата поза на свенливостта, закрила с едната си ръка напъпващите гърди, разперила пръстите на другата върху слабините си. До нея беше Зауерабенд с раздърпани дрехи. Стърчащият му член беше в напълно работно състояние. Май тъкмо наместваше по-удобно момичето, когато го прекъснахме.