Назад по линията - Страница 6

— Кога се пренесохме?

— Денонощие преди да се довлечеш в Ню Орлиънс. Хем си тук, хем си още в По-новия Ню Йорк, готов да се пъхнеш в капсулата и да поемеш на юг. Как ти се струва?

— Щураво — признах си, — но свиквам.

— Още ще те мъча. Да идем у дома.

Заведе ме в апартамента си. Не заварихме никого, защото Сам от този Ден беше на работа в смъркалницата. Влязохме в банята и Сам пак нагласи моя таймер 31 часа напред.

— Скачай!

Пренесохме се заедно напред по линията. Чувах пиянски кикот от стаята, чувах и дрезгави гърлени стонове. Сам побърза да заключи банята. Аз пък осъзнах, че ме има и в стаята, увлечен в секс с Бетси или Хелън. Пак ме скова страхът.

— Чакай тук — делово заповяда Сам — и не отваряй, ако не потропам два пъти дълго и веднъж късо. Ще се върна ей сега… може би.

Излезе и аз заключих отново. Минаха две-три минути. Чух две дълги и едно късо почуквания и отворих на ухиления Сам.

— Безопасно е да надникнем. Никой не е в състояние да ни забележи. Ела, де!

— Нужно ли е да дойда?

— Ако искаш да работиш в службата на времето.

Измъкнахме се от банята и отидохме да позяпаме оргията. Едва сподавих кашлицата си, когато димът нахлу в неподготвените ми ноздри. Стори ми се, че зърнах в хола на Сам цели декари гола гърчеща се плът. Отляво огромното черно туловище на Сам напъваше върху стройната белота на Хелън. Впрочем от нея се виждаха само лицето, ръцете (вкопчени в широкия му гръб) и единия крак (обвил задника му). Отдясно беше предишното ми „аз“, сляло се с едрогърдестата Бетси в някакво подобие на поза от „Кама Сутра“. Изпаднал в почти смразяваш ужас, аз го наблюдавах как се чука с нея. Макар че бях виждал предостатъчно хора да се сношават — в триизмерно шоу, на плажа, понякога и на купони, за пръв път гледах самия себе си в това занимание и направо ме потресоха странната му нелепост, идиотското пъшкане, потното отъркване. От Бетси се изтръгваха блеещи звуци, шарещите крайници се оплетоха в ново съчетание няколко пъти, опипващите ми пръсти се впиваха надълбоко в закръгленото й дупе, еднообразното тласкане просто нямаше край. Ужасът ми чезнеше полека и започнах да свиквам със зрелището. Открих, че у мен се прокрадва хладно безразличие, избилата от страх пот изсъхна и накрая стоях със скръстени на гърдите ръце, взрян в заниманията на пода. Сам се усмихна и ми кимна, сякаш бях издържал изпит. Пак нагласи таймера ми и се прехвърлихме едновременно.

В хола нямаше любители на плътските удоволствия, а във въздуха — пушеци.

— Сега кое време е?

— Върнахме се трийсет и един часа и тринайсет минути. След малко аз и ти ще влезем в банята, но няма да чакаме това събитие. Хайде да се качим над града.

Тръгнахме нагоре към Стария Ню Орлиънс и се озовахме под звездното небе.

Роботът, наблюдаващ чудаците, на които им харесва навън, отбеляза излизането ни и ние тръгнахме по притихналите улици. Тук беше истинската Бърбън Стрийт, тук бяха рушащите се сгради на първоначалния Френски квартал. „Очички“, монтирани по парапетите от ковано желязо над нас, дебнеха неуморно, защото в тази изоставена зона невинните са лесна жертва за пропадналите. Постоянното наблюдение предпазва туристите от мародерите, които се прокрадват в града на повърхността. Но ние не останахме толкова дълго, че да си търсим белята. Сам се огледа, поумува и реши да застанем до една стена. Докато нагласяше таймера ми за поредното прехвърляне, аз попитах:

— Какво ще се случи, ако се материализираме в пространство, което вече е заето от някого или от нещо?

— Не може — увери ме Сам. — Автоматичните буфери се задействат и ни изритват мигновено в началната точка. Само че така се хаби енергия, което никак не допада на службата на времето. Затова винаги се стремим да намерим преди скока някое местенце, на което няма да се блъскаме. Да се долепиш до стена на сграда обикновено е добър избор, стига да си съвсем сигурен, че я е имало и по времето, в което се прехвърляш.

— А ние в кое време отиваме?

— Скачай и ще видиш.

Градът оживя. Хора в дрехи от двайсетото столетие вървяха по улиците — мъжете с вратовръзки, жените с поли до коленете. Не се виждаше много плът, дори едно зърно на гърда нямаше на показ. Наоколо ръмжаха автомобили и бълваха отработени газове, от които започна да ми се драйфа. Ехтяха клаксони. Трещяха пневматични чукове. Шумотевица, воня, грозотия.

— Добре дошъл в 1961-ва — кимна ми Сам. — Джон Ф. Кенеди току-що е положил клетва като президент. Първият Кенеди, чатна ли? Онова нещо горе е реактивен пътнически самолет. Ей там има светофар. Показва кога е безопасно да пресечеш улицата. Това, което стърчи до нас, е улична лампа. Захранват ги с електричество. Няма подземни нива. Това тук, пред тебе, е целият Ню Орлиънс. Какво ще кажеш?

— Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.

— Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?

— Де да знам.

— Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.

— Не се спихвам.

— Браво на тебе.

Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен — увещавах самия себе си. — Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“

Някой ни посочи с пръст и кресна:

— Глей ги тия битници, бе!