Назад по линията - Страница 5

— Но не и по-рано, така ли?

— С този модел не може. Впрочем, още има строги ограничения върху пътуванията в праисторията. Налага се да я отваряме за посетители епоха по епоха, и то предпазливо. Сега си отпуши ушите. Системата за управление е толкова проста, че няма накъде повече. Ей тук, отляво, има микропревключвател, с който контролираш движението напред и назад по линията. За да се пренесеш, натискаш този сензор с палеца и правиш полукръг — от хълбока към пъпа, за да се движиш назад във времето, и обратното. От другата страна е регулаторът, но е нужно да се научиш как да боравиш с него. Виждаш ли дисплейчето — година, месец, ден, час, минута? Е, ще си понапрегнеш очичките, за да го разчетеш, няма как. Годините са калибрирани по системата ПН — преди настоящето. Разковничето е да свикнеш с мигновеното изчисление на желания момент, когато настройваш регулатора — 843 години ПН, пет месеца, единайсет дни и така нататък. Проста аритметика, но ще се шашнеш, ако ти кажа колко хора не успяват да превърнат 11 февруари 1192 година в броя години, месеци и дни, които са минали оттогава. Очевадно е, че трябва да се научиш, ако ще бъдеш куриер, но засега не се притеснявай за това.

Озърна се към Хершковиц, който ми каза:

— Сега Сам ще ти направи проверката за времева непоносимост. Ако издържиш — вземаме те.

И Сам си сложи таймер.

— Мотал ли си се досега из времето? — попита ме.

— Никога.

— Ще се накефим, мой човек — ухили ми се Сам. — Аз ще ти настроя регулатора. Чакаш да ти дам знак и с лявата ръка включваш таймера. И не забравяй да си вдигнеш панталона.

— Преди или след прехвърлянето?

— Преди — уточни той. — Можеш да го включваш и през дрехите. Не е много умно да се появяваш в миналото със смъкнат под коленете панталон. Не можеш да побегнеш. А понякога е нужно да си готов за спринт още в секундата, когато се прехвърлиш.

7.

Сам настрои регулатора и аз си оправих панталона. Той докосна леко корема си отляво и изчезна. И аз прокарах малка дъга с два пръста от хълбока към пъпа. Не изчезнах аз. Изчезна Самюъл Хершковиц.

Отфуча там, където се пренасят и пламъчетата на свещите, когато ти гасиш, а в същия миг Сам пак се изтъпани пред погледа ми. Двамата се зяпахме в празния кабинет на Хершковиц.

— Какво стана? — смънках. — Къде е той?

— В момента е единайсет и половина вечерта. А той не бачка извънредно, за твое сведение. Оставихме го две седмици напред по линията, когато се прехвърлихме. Вече се носим с ветровете на времето, момко.

— Значи отидохме две седмици в миналото?

— Отидохме две седмици назад по линията — поправи ме Сам. — И още половин денонощие, затова е късна вечер. Хайде да се помотаем из града.

Излязохме от службата на времето и се качихме на трето ниво в Долния Ню Орлиънс. Наглед Сам не си бе наумил точно къде да отидем. Спряхме в една закусвалня да хапнем по десетина стриди, да пийнем по бира и да намигаме на туристите. Накрая се довлякохме до Долната Бърбън Стрийт и внезапно се сетих защо Сам бе избрал точно тази нощ. Коремът ме присви от уплаха, изпотих се. Сам се разсмя.

— Новобранците винаги се стряскат от това, Джъд. Това е препятствието, на което отпадат повечето смотаняци.

— Ама аз ще срещна себе си! — възкликнах.

— Ще видиш себе си — уточни Сам. — Внимавай, ама много внимавай да не срещаш себе си — никога, иначе изхвърчаш. Времевият патрул направо ще те изрита, ако направиш такъв номер.

— Ами ако по-ранното ми „аз“ ме зърне случайно?

— Тогава край с постъпването при нас. Проверяваме ти нервите, човече, затова най-добре бъди нащрек. Ето… Виждаш ли оня бледолик тъпчо, който ни доближава по улицата?

— Да, това е Джъдсън Даниъл Елиът Трети.

— Тъй си е, човече! Виждал ли си по-глупав от него през живота си, а? Шмугни се в сянката, човече. В сянката! На бледоликите не им сече много пипето, но той все пак не е сляп.

Потулихме се в тъмно ъгълче и аз гледах, потиснал гаденето си, как Джъдсън Даниъл Елиът Трети, току-що пристигнал с капсулата от По-новия Ню Йорк, се шляеше по улицата към смъркалницата на ъгъла, понесъл куфара си. Забелязах, че стойката му е леко отпусната, а походката — малко патешка. Ушите му ми се струваха изумително големи, дясното рамо бе едва забележимо по-ниско от лявото. И се пулеше като селяндур. Мина покрай нас и спря пред смъркалницата, вторачен в двете голи момичета в аквариума с коняк. Връхчето на езика му се подаде и облиза горната устна. Позалюля се на пети, потърка си брадичката. Питаше се какъв е шансът му да разтвори краката на някоя от съблечените красавици. Бих могъл да го светна, че шансът е големичък.

Той влезе в смъркалницата.

— Как си? — попита ме Сам.

— Втресе ме.

— Поне си честен. Всички са като ударени по главата, когато отидат назад по линията и за пръв път видят себе си. След време се свиква. Как ти изглежда той?

— Като дръвник.

— И това си е типично. Не бъди прекалено строг към него. Той няма как да знае онова, което ти знаеш. В края на краищата е по-млад от тебе.

Сам се засмя тихичко, а аз — не. Още бях замаян от гледката. Чувствах се като призрак на самия себе си. „Времева непоносимост“, бе подхвърлил Хершковиц. Имаше защо.

— Не се тревожи — успокои ме Сам. — Добре се справяш.

Ръката му бръкна фамилиарно под моя панталон и нагласи регулатора. После настрои и своя.

— Хайде сега по-назад по линията.

Изчезна. Аз го последвах. След замъглен миг отново стояхме един до друг на същата улица, в същия час от денонощието.