Назад по линията - Страница 56

— Старият Исак Ангел ще умре няколко дни по-късно. Византийците намират зетя на прогонения император Алексий III и го поставят на трона като Алексий V. Този зет е от прочутия род Дука. Дандоло губи и двамата си послушни императори и е вбесен. Този път венецианците и кръстоносците решават да покорят Константинопол и да го управляват сами.

Отново водих туристи през битките, започнали на 8 април. Пожари, клане, насилие. Алексий V се спаси с бягство, нашествениците разграбиха града. „Света София“, 13 април — кръстоносците отмъкнаха дванайсет сребърни колони, разбиха олтара, откраднаха четирийсет потира и десетки сребърни свещници. Взеха и четирийсет кадилници от чисто злато. Бонифаций от Монфера, предводителят на похода, си присвои императорския дворец. Дандоло откара четирите големи бронзови коня, пренесени в Константинопол девет столетия по-рано от Египет, и след време ги постави над входа на катедралата „Сан Марко“ във Венеция, където са и до днес. Свещениците от похода тършуваха за реликви — две късчета от Истинския кръст, острието на Копието, гвоздеите, с които бил прикован Исус, и още много подобни предмети, които византийците почитаха открай време.

От грабежа скочихме в средата на май.

— Ще бъде избран нов император на Византия. Той няма да бъде византиец, а западняк, франк, латинец. Завоевателите избират граф Балдуин от Фландрия. Ще можем да гледаме шествието за коронясването му.

Чакахме пред „Света София“. Вътре Балдуин от Фландрия сложи на раменете си мантия, обсипана със скъпоценни камъни и бродирана с фигури на орли. Дадоха в ръцете му скиптъра и златното кълбо с кръста — символ на императорската власт. Той коленичи пред олтара и беше помазан. Коронясаха го. Седна на трона.

— Ето го — предупредих аз.

На бял кон, в искрящите, сякаш горящи одежди, император Балдуин яздеше от катедралата към двореца. Против желанието си, намръщените жители на града приветстваха своя чуждоземен господар.

— Повечето византийски благородници избягаха — обясних на туристите, ненаситни за още битки и пожари. — Аристокрацията се разпръсква из Мала Азия, Албания, България, Гърция. Латините ще властват тук петдесет и седем години, макар че царуването на император Балдуин ще бъде кратко. След десет месеца ще поведе армия срещу въстанали византийци, ще бъде пленен от тях и никога няма да се завърне.

Кристъл Хагинс попита:

— А кръстоносците кога са потеглили към Йерусалим?

— Тези изобщо не са си направили труда да тръгнат натам. Някои останали тук като владетели на разпокъсаната бивша империя. Другите се прибрали по домовете си с богата плячка.

— Колко увлекателно… — промълви тя.

Подслонихме се в мястото си за нощувка. Омаломощаваше ме ужасна умора. Свърших си работата, показах им как западняците завладяват Византия, както им обещаваха рекламните брошури. Изведнъж почувствах, че повече не мога да ги гледам. Вечеряхме и те заспаха или поне си легнаха. Постоях там още малко, заслушан в страстните пъшкания на мис Пистил и настървеното пръхтене на Билбо Гостаман, във възраженията на Палмира Гостаман, докато Конрад Зауерабенд крадешком я опипваше по бедрата в мрака. Преглътнах сълзите на ярост и се предадох на изкушението. Докоснах таймера и скочих назад по линията. В 1105 година, при Пулхерия Дука.

45.

Както винаги, Метаксас беше готов да помогне.

— Ще ми отнеме няколко дни. Съобщенията стигат бавно, пренасят ги вестоносци.

— Тук ли да чакам?

— Защо да губиш време? Имаш си таймер. Скочи три дни напред и може би дотогава всичко ще бъде уредено.

Скочих три дни напред и Метаксас ми каза:

— Всичко е уредено.

Бе успял да получи покана и за мен за вечерно увеселение в двореца на Дука. Там щяха да бъдат всички видни особи начело с император Алексий Комнин. Щях да се представям за братовчед на Метаксас от провинцията чак от Епир.

— Говори със селско произношение — наставляваше ме Метаксас. — Когато пиеш вино, остави да се стече малко по брадичката, можеш и да мляскаш малко, докато дъвчеш. Името ти ще бъде… ами… Никетас Хиртакен.

Завъртях глава.

— Твърде засукано. Не ми подхожда.

— Е, нека да е Георгиос Хиртакен.

— Георгиос Маркезинис — натъртих аз.

— Звучи си като фамилия от двайсети век.

— За тях ще звучи провинциално.

Така отидох вечерта в дома на Дука като Георгиос Маркезинис.

Пред двореца видях двайсетина варяги на стража. Щом тези северни варвари с руси бради — най-доверената охрана на императора — стояха тук, значи Алексий вече беше вътре. И ние влязохме. Метаксас бе довел и своята хубава и шавлива прародителка Евдокия.

Гледката вътре заслепяваше. Музиканти. Роби. Маси, отрупани с храна. Вино. Великолепно облечени мъже и жени. Прекрасни мозайки по подовете, драперии по стените, натежали от златни нишки. Сдържаният смях на аристократи, женска плът под почти прозрачната коприна.

Веднага видях Пулхерия.

И Пулхерия ме видя.

Погледите ни се срещнаха както в магазинчето за подправки и сладкиши, тя ме позна и се усмихна загадъчно, потокът от енергия пак профуча помежду ни. В по-късна епоха тя би размахала кокетно ветрилото си. Но сега свали ръкавиците си, обсипани със скъпоценни камъни, и тупна с тях леко по лявата си китка. Насърчаваше ли ме? Имаше тънък златен обръч на високото си чело. Устните й бяха начервени.

— Отляво стои нейният съпруг — прошепна ми Метаксас. — Ела да те представя.

Вторачих се в Лъв Дука, моя далечен прапрадядо, и гордостта ми, че имам толкова изтъкнат предтеча, беше примесена със завист — той всяка нощ галеше гърдите на Пулхерия.