Назад по линията - Страница 48

Реших да играя на сигурно и скочих в 20 септември 1105 година.

Сега оставаше да измисля как да се добера до вилата.

Една от чудатостите на епохата, започнала с откриването на ефекта на Бенчли, е, ми беше по-лесно да се прехвърля през седем години, отколкото да измина някакви си десетина километра до околностите на византийската столица. А аз трябваше да се справя тъкмо с този проблем. Не разполагах със собствена колесница, а в дванайсети век нямаше чакащи да ме откарат файтони, нито таксита.

Да ходя пеша? Що за нелепост!

Поумувах дали да отида в най-близката странноприемница и да убедя с няколко византина свободен в момента кочияш да склони да се разкара чак до имението на Метаксас. И тогава познат глас ми извика:

— Хер куриер Елиът! Хер куриер Елиът!

Обърнах се. Академичният магистър Шпеер.

— Гутен таг, хер куриер Елиът! — поздрави ме той.

— Гутен… — Озъбих се, стиснах устни и го поздравих по-подходящо за византийските времена.

Той се усмихна снизходително на желанието ми да спазвам правилата.

— Много успешно посещение имах — заразказва ми Шпеер. — Откакто се радвах на вашата компания, намерих „Тамирас“ на Софокъл, също и „Меланипа“ на Еврипид, както и непълен текст, за който предполагам, че е „Архелай“ на Еврипид. Освен това попаднах на текст, за който се твърди, че е „Хелиос“ на Есхил, но за него не се споменава никъде другаде. Може би е фалшификат, а може би е откритие, четенето ще покаже. Е, успешно посещение, какво ще кажете, хер куриер?

— Чудесно — кимнах аз.

— И сега се връщам във вилата на нашия приятел Метаксас, щом направя малка покупка в това магазинче за подправки. Бихте ли ме придружили?

— Имате ли превоз?

— Натюрлих! Ето там. Чака ме колесница с кочияш по благоволението на Метаксас.

— Разкош! — искрено се зарадвах. — Купете си каквото искате в магазинчето, после ще отидем при Метаксас заедно, бива ли?

Вътре цареше ароматен сумрак. В бъчонки, гърненца и кошници бяха изложени стоките — маслини, ядки, смокини, фурми, стафиди, сирена и най-различни подправки — стрити или на зърна. Шпеер май изпълняваше поръчка от главния готвач на Метаксас и направи скоро избора си, а накрая извади кесия с византини, за да плати. През това време богато украсена колесница спря пред входа, от нея слязоха три жени и влязоха в магазинчето. Едната беше робиня, на която очевидно се падаше да отнесе покупките. Втората беше зряла жена с обикновени дрехи — допуснах, че е придружителка, бдителен дракон, който да съпровожда византийска съпруга. Третата беше самата съпруга, несъмнено от най-знатните.

Тя се оказа фантастично красива.

Веднага определих, че е на не повече от седемнайсет години. Отличаваше се с гъвкавата жизненост на Средиземноморието. Очите й бяха тъмни, големи, блестящи, с дълги мигли, кожата й имаше светъл маслинен оттенък. Сочните устни се допълваха от тънък прав нос. Елегантността й веднага издаваше аристократка. Одеждите от бяла коприна показваха само очертанията на високи гърди, плавни извивки, закръглен ханш. В тези идеални форми се въплъщаваха всички жени, които бях пожелавал някога.

Зяпах я безсрамно.

И тя ме зяпаше. Безсрамно.

Погледите ни се срещнаха и между нас протече чиста енергия, от чиято мощ потръпнах. Тя се подсмихна само с лявото ъгълче на устните и откри два блестящи зъба. Подканяща усмивка. Похотлива.

Кимна ми почти незабележимо.

После се обърна и започна да сочи гърнета и кутии, да поръчва едно или друго, а аз не можех да откъсна очи от нея. Накрая придружителката забеляза и ме опари с яростен, отпъждащ поглед.

— Да вървим — каза ми нетърпеливо Шпеер. — Колесницата чака…

— Нека почака още малко.

Накарах го да остане, докато трите жени привършат покупките си. Изпратих ги с поглед, прикован в полюшващия се, обгърнат от коприна ханш на моята възлюбена. И се хвърлих към собственика на магазинчето, стиснах китката му и изръмжах:

— Онази жена!… Как се казва?

— Господарю, аз… тоест…

Шляпнах златна монета на тезгяха.

— Името!

— Тя е Пулхерия Дука — отвърна задъхан. — Съпругата на всеизвестния! Лъв Дука, който…

Изстенах и се втурнах към изхода.

Колесницата й чаткаше по калдъръма към Златния рог.

И Шпеер излезе.

— Добре ли сте, хер куриер Елиът?

— Зле съм, та чак ми се вие — изфъфлих. — Пулхерия Дука… Това беше Пулхерия Дука…

— И какво от това?

— Обичам я, Шпеер, не можеш ли да проумееш?

Той напомни безизразно:

— Колесницата ни чака.

— Все ми е едно. Няма да дойда с тебе. Предай на Метаксас моите най-сърдечни поздрави.

Защурах се безцелно по улиците, умът и слабините ми бяха възпламенени от спомена за Пулхерия. Целият се тресях. Обливах се в пот. Хълцах. Накрая се подпрях до стената на някаква църква и притиснах буза към студените камъни. Докоснах таймера и скочих обратно при туристите, които зарязах спящи в 1098 година.

39.

До края на това пътешествие аз бях скапан куриер.

Начумерен, отчужден, болен от любов, с помътен разсъдък, аз преведох моите хора през стандартните събития — подтикнатото от венецианци нашествие на кръстоносците през 1204 година, победата на турците през 1453 година — привично и бездушно. Може би те не доловиха, че полагам минимално старание, или не ги засягаше. А може и да търсеха причината в произшествието с Мардж Хеферин. Добре ли, зле ли, но си получиха екскурзията и ги върнах невредими напред по линията в текущото време, където се отървах от тях.