Назад по линията - Страница 29

Мъчех се да открия къде е другото ми „аз“ с Капистрано и туристите от предишната екскурзия. В такава навалица беше невъзможно да зърна себе си, затова пък се нагледах на незнайно колко екземпляри от Метаксас.

Когато се добрахме до местата си, русото момиче от „Принстън“ ахна:

— Погледнете натам! Онези неща от Истанбул!

Насред арената стърчаха в редица познати паметници, които бележеха границата между външното и вътрешното състезателно трасе. Колоната със змиите от Делфи, пренесена тук по волята на Константин, заедно с големия обелиск на Тутмос III, откраднат от Египет по заповед на първия Теодосий. Блондинката си ги спомняше от Истанбул напред по линията, където още си стърчат, макар че Хиподрума отдавна го няма.

— Но къде е третият? — учуди се тя.

— Този обелиск още не е издигнат тук — тихо я сгълча Метаксас. — По-добре да не обсъждаме това.

Беше третият ден от игрите — фаталният. Зло, гадно настроение тегнеше над тази арена, където императори се бяха издигали и сгромолясвали. Знаех, че в предишните два дена е имало враждебни възгласи, когато Юстиниан се появявал в имперската ложа. Тълпата му крещяла да освободи главатарите на фракциите, но той пренебрегнал виковете и дал знак да започнат надбягванията. В този ден — 13 януари, Константинопол щеше да изригне. Туристите във времето обожават катастрофите, а тази си я биваше. И това знаех. Бях я гледал.

Под нас сановници извършваха предварителните ритуали. Имперски гвардейци маршируваха гордо с развети знамена. Предводителите на Сините и Зелените, които още бяха на свобода, си разменяха мразовито любезни поздрави. Гъмжилото се разшава. Юстиниан се появи в ложата си — среден на ръст, възпълен, с обло румено лице. Последва го Теодора. Тя носеше прилепнала по тялото ефирна коприна и бе боядисала зърната на гърдите си яркочервени. Виждаха се през плата като огньове на морски фар.

Юстиниан застана върху подиума в своята ложа. Заехтяха викове:

— Освободи ги! Пусни ги!

Той хвана безметежно гънка на пурпурната си роба и с нея прекръсти тълпата три пъти — веднъж към централната трибуна, после надясно и наляво. Хората зареваха по-яростно, а той пусна на пода бяла кърпичка. Нека игрите започнат! Теодора се протягаше и прозяваше, придърпа дрехата си нагоре, за да огледа очертанията на бедрата си. Вратите долу се отвориха шумно и излязоха първите четири колесници.

Тези бяха квадриги, с впрягове по четири коня. Зрителите забравиха за политиката, когато колесниците се втурнаха напред, почти опрели колелата си. Метаксас подхвърли ведро:

— Теодора е преспала с всеки от кочияшите. Чудя се кой ли е нейният фаворит днес.

Императрицата обаче примираше от скука. Предишния път се изненадах да я видя на това място. Доколкото ми беше известно, на императриците е било забранено да се появяват в Хиподрума. Но Теодора налагаше свои правила.

Колесниците стигнаха до спината — редицата от паметници, завиха и препуснаха обратно по трасето. Във всяко състезание се правеха по седем обиколки. На поставка бяха наредени седем щраусови яйца И след поредната обиколка махаха по едно. Изгледахме две надпревари и Метаксас каза:

— Да скочим напред с час, за да видим кулминацията.

Само той би прибягнал до такъв номер — прехвърлихме се с нехайно пренебрежение към правилата, забраняващи да го правим публично. Когато се появихме отново на Хиподрума, предстоеше шестото състезание.

— Ей сега ще започнат неприятностите — щастливо обяви Метаксас.

Надпреварата завърши, но когато победителят излезе напред да получи короната си, бумтящ глас нададе рев от една групичка Сини:

— Да живеят Зелените и Сините!

Миг по-късно откъм струпаните на трибуните Зелени прозвуча ответен вик:

— Да живеят Сините и Зелените!

— Фракциите се обединяват срещу Юстиниан — обясни Метаксас с равния тон на училищен директор.

Хаосът, който обхващаше стадиона, сякаш не го засягаше.

— Да живеят Зелените и Сините!

— Да живеят Сините и Зелените!

— Да живеят Зелените и Сините!

— Победа!

Викът „Победа“ набра мощ от хиляди гърла:

— Ника! Ника!

Теодора се смееше. Озъбеният Юстиниан се съветваше с офицери от императорската си гвардия. Сините и Зелените се устремиха към изходите от Хиподрума, следвани от радостната, крещяща тълпа, насъскана за разруха. Ние внимавахме да стоим настрана. Погледът ми откриваше и други групички предпазливи зяпачи. Знаех, че не са византийци.

Факли пламваха по улиците. Имперският затвор гореше. Затворниците бяха на свобода, тъмничарите гинеха в огъня. Гвардейците на Юстиниан се бояха от сблъсъка и само наблюдаваха мрачно отдалече. Бунтовниците струпаха наръчи дърва пред портата на Големия дворец срещу Хиподрума. И скоро пламъците обгърнаха двореца. Гореше и съградената от Теодосий „Света София“. Брадати попове, размахали безценни икони, се покатериха на чезнещия в огъня покрив и рухнаха заедно с него в разпаления ад долу. Пожарът стигна и до сградата на сената. Величава оргия на унищожението. Щом някоя ръмжаща тълпа се доближеше до нас, ние скачахме напред по линията, но не повече от десет-петнайсет минути, за да не се озовем насред огнен кръг, който още не е бил подпален в момента на прехвърлянето.

— Ника! Ника!

Небето над Константинопол чернееше от тежки пушеци, пламъци подскачаха и на хоризонта. Метаксас, чието клиновидно лице бе оцапано със сажди, а очите му блестяха от вълнение, сякаш можеше всеки миг да се отскубне от групата и да се присъедини към сеещата опустошение сган.