Назад по линията - Страница 60

— Било е предопределено — уверих я. — Вече ти казах. Неустоима сила ни събира през…

… вековете…

— морето — завърших недодялано.

— Ще дойдеш ли отново при мен?

— Отново и отново, и отново…

— Ще измисля как да се срещаме. Лъв няма да научи никога. Толкова време се занимава с печалбите си, толкова често е при императора… дори ме поглежда рядко. Аз съм само една от многото му хубави играчки. Ще се срещаме, Джъд, често ще преживяваме удоволствието заедно и… — тъмните й очи заискриха — … може да ме дариш с дете.

Почувствах как небесата се разтварят и ме обсипват с мълнии.

— От пет години съм омъжена, а нямам дете — продължи Пулхерия. — Не разбирам. Сигурно съм била твърде млада в началото… аз си бях малка… но и досега — нищо. Дари ме с дете, Джъд. Лъв ще ти бъде благодарен… тоест ще бъде щастлив, защото ще си мисли, че е негово. Ти дори приличаш на мъжете от рода Дука, особено в очите, значи никой нищо няма да заподозре. Мислиш ли, че заченахме дете тази нощ?

— Не.

— Не? Защо си толкова уверен?

— Имам си начини.

Галех гладката й кожа.

„Е, ако карам още двайсетина дни без хапче, мога да ти направя колкото искаш бебета, Пулхерия! И да оплета такива възли в тъканта на времето, че никой да не ги развърже. Ще стана собственият си прапра… и така нататък. Дали не съм плод от собственото си семе? Дали времето се е обърнало наопаки, за да ме създаде?“

Не. Не би могло да ми се размине. От мен Пулхерия щеше да получи страст, но не и заплождане.

— Изгревът е скоро — прошепнах й.

— По-добре ще е да си тръгнеш. Къде да ти изпращам вести?

— При Метаксас.

— Добре. Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.

— Пулхерия, твой съм, когато и да поискаш.

— След два дена. Но сега си върви. Ще те изпроводя.

— Опасно е. Слугите са на крак. Пулхерия, прибери се в покоите си. Мога да изляза сам.

— Но… невъзможно…

— Знам откъде да мина.

— Наистина ли?

— Кълна се.

Наложи се да я убеждавам още, но накрая се съгласи да не рискува. Целунахме се, тя се уви в коприната, хванах я за ръката, притиснах я до себе си още веднъж и тя излезе. Отброих шейсет секунди. Скочих шест часа назад по линията. Веселбата беше в разгара си. Измъкнах се небрежно от сградата, като заобиколих отдалече залата, където моето по-ранно „аз“ разговаряше почтително с император Алексий. Излязох незабелязано. До морската стена край Златния рог настроих отново таймера и се прехвърлих напред по линията в 1204 година. Тръгнах забързано към странноприемницата, където бях оставил спящите туристи. Стигнах там по-малко от три минути след скока си (струваше ми се, че са се изнизали много дни оттогава) към времето на Пулхерия.

Дотук добре. Преживях своята нощ на изгаряща страст, душата ми се освободи от терзанието и пак се заемах с работата си, без никой да узнае. Проверих леглата.

Мистър и мисис Хагинс — да.

Мистър и мисис Гостаман — да.

Мис Пистил и Билбо — да.

Палмира Гостаман — да.

Конрад Зауерабенд — да? Не.

Конрад Зауерабенд…

Нямаше го. Липсваше. Леглото му беше празно. За трите минути, през които отсъствах, Зауерабенд се бе изсулил нанякъде.

Но накъде?

Пронизаха ме първите иглички на паниката.

49.

Спокойствие. Запази спокойствие. Отишъл е да се изпикае, това е всичко. Ей сега ще се върне.

„Първа точка. Куриерът е длъжен да знае местонахождението на всеки от поверените му туристи във всеки момент. Наказанието е…“

Запалих факел от жаравата в огнището и изтичах в коридора.

Зауерабенд?

Не пикаеше. Не ровичкаше в килера в кухнята. Не тършуваше в избата.

Зауерабенд?

По дяволите, къде си се дянал, прасе такова?

Още усещах по устните си вкуса на Пулхерия. По кожата ми още лепнеше потта й, смесила се с моята. Други нейни течности засъхваха по слабините ми. Всички прелестни, — забранени наслади на междувремевото кръвосмешение още трептяха в съзнанието ми.

Мислех си как за такова нещо времевият патрул просто ще ме заличи. Ще им кажа: „Загубих турист.“ А те ще попитат: „Как се случи?“ Ще отговоря: „Излязох от стаята за три минути и той изчезна.“ А те: „Три минути, а? Нали ти е забранено да…“ Ще кажа: „Само три минути. За Бога, нима очаквате да ги надзиравам по двайсет и четири часа в денонощието?“ Може и да проявят разбиране, но по задължение ще проверят произшествието и ще открият, че най-безцеремонно съм скочил в друго време. Ще ме проследят до 1105 година, ще ме заварят с Пулхерия и ще се убедят, че не само съм бил небрежен като куриер, но съм се сношавал със собствената си прапрапра…

Спокойствие. Спокойствие.

Сега на улицата. Освети с факела наоколо. Зауерабенд? Зауерабенд? Никакъв Зауерабенд.

Ако аз бях Зауерабенд, накъде бих отпрашил?

Към дома на някоя дванайсетгодишна византийка? Как би си намерил някоя? Как би се вмъкнал вътре? Не. Не би го направил. Но къде е той? Шляе се из града ли? Излязъл е за малко на чист въздух? А би трябвало да е заспал. Да хърка. Не. Спомних си, че когато скачах, той не спеше, не хъркаше, а досаждаше на Палмира Гостаман. Влетях обратно в странноприемницата. Нямаше смисъл да го издирвам наслуки в Константинопол.

Обзет от още по-силна паника, аз събудих Палмира. Тя си търкаше очите, мрънкаше, мигаше. Факелът хвърляше отблясъци по плоската й гръд.

— Къде отиде Зауерабенд? — прошепнах рязко.

— Казах му да ме остави на мира. Казах му, че ако не престане да ме тормози, ще му отхапя оная работа. Той си беше сложил ръката ей тук и…