Назад по линията - Страница 50

Никой не ни обръщаше внимание. Във времена като тези дори нашите скафандри не изглеждаха нелепи. Черното беше логичният избор, пълното закриване на тялото и лицето — още по-логично. И макар че материалът изглеждаше малко не на мястото си в четиринайсети век, никой не прояви любопитство. Мъдрите хора си стояха вкъщи и стягаха здраво юздите на любопитството си.

Онези, които ни виждаха, сигурно си мислеха, че сме свещеници, тръгнали на молитвено поклонение. Мрачните ни дрехи, подредбата в колона по един и безстрашието, с което навлизахме и в огнищата на зараза, ни белязваха като Божи люде… или Слуги на Сатаната. Кой би се осмелил да ни досажда и в двата случая?

Камбани звъняха в безжизнено опело по цял ден и през половината нощ. Светът наоколо беше едно непрестанно погребение. Над Лондон висеше потискаща мараня. През целия ни престой небето си оставаше сивкаво-пепеляво. Не защото природата подсилваше жалейката по починалите. Мътилката беше човешко дело, защото в Англия горяха хиляди огньове, за да погълнат дрехите, костите и плътта на погубените от болестта.

Виждахме жертви на чумата във всичките й стадии — от ранното залитане до по-късното треперене и потене чак до гърчовете.

— Началото на болестта — редеше Райли невъзмутимо до безчувственост — се разпознава по втвърдяване и подуване на жлезите подмишниците и в слабините. Подутините бързо се уголемяват до размера на яйца или ябълки. Погледнете онази жена…

Тя беше млада, изнурена, смазана от ужаса. Опипваше отчаяно нарастващите подутини и се клатушкаше покрай нас по задимената улица.

— Следват — продължи Райли — черните петна, отначало по ръцете и бедрата, после по цялото тяло. Появяват се циреите, чието пробождане и изстискване не носи никакво облекчение. По-нататък изпадат в делириум, безумие, а смъртта настъпва винаги на третия ден след появата на подутините. Погледнете тук… — Жертва в последния стадий, захвърлена да стене на улицата. — И тук… — Бледи лица, надничащи от прозорец. — И там… — Купчина трупове пред вратата на конюшня.

Къщите бяха залостени, работилниците и дюкяните — със заковани врати и прозорци. На улицата бяха само заразените, щъкащи в безнадеждно търсене на лечител, на поп, на чудотворец.

От далечината до ушите ни стигаха накъсани, изтерзани звуци на какви ли не инструменти. Райли май остана доволен.

— Шествие на бичуващи се покаяници! — извика въодушевен. — Елате с мен, не бива в никакъв случай да го изпуснем!

Бичуващите се дойдоха по кривите улици — голи до кръста мъже и жени, мръсни и окървавени. Някои свиреха, повечето размахваха камшици с възелчета на жилите и неуморно биеха с тях по голите си гърбове, гърди, бузи, ръце, чела. Мънкаха фалшиво псалми, стенеха измъчено, препъваха се напред. Някои вече бяха болни. Без да ни погледнат, те се затътриха по безлюдна пресечка към опустяла църква.

А ние — щастливите туристи във времето, продължихме да прекрачваме мъртвите и умиращите, защото нашият куриер искаше да изпием чашата на това преживяване до дъното.

Гледахме как струпаните за изгаряне тела почерняват и се пукат.

Гледахме как гният други тела, нахвърляни в полето.

Гледахме как поразен от чумата мъж събори на земята поразена от чумата жена и разтвори краката й за последно, отчаяно задоволяване на похотта.

Гледахме как яхнали конете си свещеници бягаха от своето паство, молещо небесата за милост.

Влязохме в неохраняван от никого дворец, за да гледаме как наплашени хирурзи пускат кръв на умиращ благородник.

Видяхме друга колона от странни, покрити с черно от главата до петите същества, които пресякоха пътя ни под ъгъл, лицата им бяха скрити зад огледални плочки. Потреперихме от грозотата на това кошмарно шествие, на тези безлики демони и твърде бавно осъзнахме, че сме се засекли с друга група туристи.

Райли ни беше подготвил хладнокръвно статистическо резюме.

— Смъртността от чумата е била от една осма до две трети от населението в различните области. Според приблизителните оценки Европа е загубила една четвърт от населението си. Заедно с другите заразени райони в света смъртността е била общо около трийсет и три процента. Иначе казано, подобна епидемия в наше време би отнела живота на повече от два милиарда души.

Гледахме как от покрита със слама колиба излиза жена и подрежда едно по едно телата на пет деца, за да ги откарат каруците на чистачите.

— Аристокрацията била унищожена — продължи Райли, — настъпили огромни промени в линиите на наследяване. Имало и необратими културни последици, защото измирали всички художници или поети от цели школи, всички образовани монаси в някой манастир. И психологическото въздействие било много трайно. Поколения наред хората смятали, че живелите в средата на четиринайсети век са си навлекли с нещо гнева Господен, и очаквали Бог да се разгневи отново всеки момент.

Ние бяхме единствените зрители на масово погребение. Двама млади и боязливи свещеници мърмореха словата си над стотина петнисти, подути тела, звъняха с малките си камбанки, пръскаха светена вода и накрая дадоха знак на гробарите да подпалят дървата.

— Чак в началото на шестнайсети век — осведоми ни Райли — населението се възстановило до броя си отпреди 1348 година.

Не бих могъл и да предположа как останалите от групата понасяха тези страхотии, защото всички бяхме скрити в скафандрите си. Повечето ми спътници вероятно бяха очаровани и възбудени. Чувал съм, че за заклетия любител на чумата е обичайно да изреди всички четири екскурзии, като започне в Крим. Мнозина са минавали през този цикъл по пет-шест пъти. Собствената ми реакция беше постепенно отслабващ потрес. Човек се приспособява и към чудовищния ужас. Мисля си, че до десетата екскурзия и аз бих станал хладно безстрастен като Райли, този извор на статистически данни.