Назад по линията - Страница 35

И трите бяха красавици — мургава кадифена кожа, тъмни очи, хубави гърди, сочни устни. Биха могли да са сестри на моята лъчезарна баба Катина Пасилидис. Убеден съм, че и майка ми Диана е изглеждала така като момиче. Тези родови гени са силни.

Ако не бях сбъркал с разклонението на родословното дърво, някое от момичетата беше моя далечна прабаба. А Григорий Маркезинис беше мой пра-пра… и така нататък… прадядо.

Представих се като богат млад кипърец от византийски произход, който обикаля света в търсене на удоволствия и приключения. Григорий, чийто гръцки беше лекичко зацапан с албански думи, очевидно не бе срещал жител на Кипър дотогава, защото произношението ми не го накара да се усъмни.

— По кои земи сте били? — попита той.

Изброих небрежно Сирия, Либия и Египет, Рим, Париж и Лисабон, споменах и че съм бил в Лондон, за да присъствам на коронясването на Хенри VIII, после продължих с Прага и Виена. А сега пътувах отново на изток към турските владения, решен въпреки опасностите да посетя гробовете на прадедите си в Константинопол.

Той изви вежда, щом стана дума за предтечи. Докато режеше енергично парче агнешко с кинжала си, полюбопитства:

— А вашият род високопоставен ли е бил по онова време?

— Аз произхождам от рода Дука.

— Дука ли?!

— Да, Дука — потвърдих с равен глас.

— И аз съм от рода Дука.

— Тъй ли било?!

— Не може да има никакво съмнение.

— Дука в Епир! — провикнах се аз. — Как се е случило?

— Дошли сме тук с Комнините, след като онези свине латините си присвоили Константинопол.

— Наистина ли?!

— Няма съмнение!

Той заръча да донесат от най-доброто вино в дома му. И когато дъщерите му се върнаха, извика оживено:

— Сродник! Сродник! Странникът се оказа сродник! Приветствайте го както подобава!

Заобиколен от момичетата Маркезинис, аз се озовах сред стегнатите им гърди и сладко ухание. Прегръщах ги съвсем целомъдрено, както би постъпил неочаквано появил се братовчед.

Отпивахме от гъстото старо вино и обсъждахме родословното дърво. Аз започнах, като си избрах наслуки един Дука — Теодор, и му приписах бягство към Кипър след злощастната 1204 година. Маркезинис прие думите ми с пълно доверие. Съчиних дълга поредица от мъже в това разклонение на рода Дука между мен и Теодор, като използвах обичайни византийски имена. Щом приключих, попитах:

— А ти какво знаеш за рода, Григорий?

В по-трудните за паметта му моменти той си помагаше, като драскаше с кинжала по дебелия плот на масата. Проследи произхода си до Николай Маркезинис в края на четиринайсети век, който се оженил за най-голямата дъщеря на Мануил Дука от Аргирокастро. Мануил имал само дъщери и нямало на кого да предаде родовото име. Григорий стигна полека и до бягството на византийците от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Каза, че тогавашният му прадядо от рода Дука носел името Симеон.

Чак жлезите ми се спаружиха от отчаяние.

— Симеон ли? За Симеон Дука Високия ли говориш, или за другия Симеон?

— Двама ли са били? Ти как научи?

С леко сгорещени бузи стъкмих набързо лъжата.

— Трябва да ти призная, че проучвам с увлечение историята на рода. Двама Симеоновци са последвали Комнините до тези земи — Симеон Високия и още един.

— Не знам нищо за това — призна Маркезинис. — Само ми казаха, че името му било Симеон. А негов баща бил Никифор, чийто дворец бил разположен близо до църквата „Света Теодосия“ при Златния рог. Венецианци го опожарили през 1204 година. А бащата на Никифор… — Той се запъна и завъртя глава бавно и натъжено като застаряващ бивол. — Не помня името на бащата на Никифор. Лъв? Михаил? Василий? Забравих. Главата ми е пълна с вино.

— Не е толкова важно — утеших го.

Вече бях проследил нишката обратно до Константинопол, останалото беше лесно.

— Върти се някъде из главата ми, но има толкова имена… толкова имена…

Той още си мърмореше, когато заспа, опрял глава в масата.

Една от тъмнооките дъщери ме отведе в твърде проветрива спалня. Можех и да скоча във времето, щом научих всичко, за което бях дошъл. Реших обаче, че е по-прилично да прекарам нощта под покрива на моя прапрадядо, вместо да се изсуля като крадец. Съблякох се, угасих свещта и се пъхнах в леглото.

В мрака меката плът на младо момиче се притисна до мен под завивката.

Гърдите й прилягаха приятно в свитите ми длани, ароматът й беше чудно възбуждащ. Не я виждах, но си помислих, че е някоя от трите дъщери на Маркезинис, дошла да ми покаже докъде може да стигне семейното гостоприемство.

Пръстите ми се плъзнаха по закръгления, гладък корем и надолу, между краката. Бедрата й се разтвориха, самата тя нямаше търпение да се любим.

Изпитах смътно разочарование, че дъщерите на Маркезинис лягат толкова охотно със странници… ако ще и да твърдят, че са благородни братовчеди. В края на краищата и тези хора бяха в моето родословно дърво. Нима потеклото ми е била размътвано от спермата на случайни натрапници?

От много умуване стигнах до по-смущаваща мисъл — ако момичето е всъщност моя прапра… и още много „пра“ баба, аз какво правя в едно легло с нея? Майната му на секса с непознати, но нима би трябвало да спи със свои далечни потомци? Когато започнах издирването си, насъскан от Метаксас, не ме подтикваше желанието за кръвосмешение между епохите… но ето че го правех.

Налегнаха ме угризения и така се изнервих, че за малко да стана импотентен.

Но моята дружка по постеля се смъкна към корема ми и се зае усърдно с устни да ми върне желанието. Чудесна стара византийска традиция, рекох си, и с подновена ерекция проникнах в нея, за да тласкам с наслада. Успокоявах съвестта си, че все пак има двойно по-голям шанс да се забавлявам с някоя от прапралелите си. Значи кръвосмешението изобщо не беше чак толкова сериозно.