Назад по линията - Страница 19

— И изпълни ли молбата й?

— Молбата беше с цели две точки под допустимия минимум според индекса за генетични отклонения. Длъжни сме да препращаме всички подобни молби до Съвета за генетичен надзор.

— А те дали биха я одобрили?

— В никакъв случай. Не разрешават такива вредни мутации.

— Ясно, горката жена ще си има момченце с нормални топки.

Емили се подсмихна.

— Може да отиде при нелегалните генетични касапи, ако толкова иска. Те са готови да направят всичко за всекиго. Не си ли чувал за тях?

— Май не съм.

— Те стъкмяват крайните мутации за авангардно настроената сган. Децата с хриле и люспи, децата с двайсет пръста на ръцете или онези с кожа на ивици като зебри. Нелегалните ще разбърникат всеки ген… срещу съответната цена. При тях е страхотна скъпотия. Но те са напиращата от бъдещето вълна.

— Нима?

— Козметичните мутации ще се наложат, няма как иначе — просвети ме Емили. — Не ме разбирай неправилно — нашият салон никога няма да се захване с такива неща. Но това е последното поколение на еднообразие в историята на човешката раса. Всевъзможни генотипи и фенотипи — ето какво ни предстои! — В очите й заискри внезапно безумие и аз се досетих, че бавно действаща бръмчилка се е развилняла във вените й през последните минути. Тя се притисна в мен и прошепна: — Какво ще кажеш за тази идея — хайде да си направим бебе още сега, а аз ще го проектирам наново в салона след работно време! Ще вървим в крак с модните тенденции!

— Съжалявам, пих си хапчето този месец — отвърнах аз.

— Нищо, нека все пак опитаме — настоя тя и нетърпеливо пъхна ръка в панталона ми.

18.

Добрах се до Истанбул в навъсен летен следобед и експресна капсула ме превози над Босфора до местния клон на службата на времето, който бе разположен на азиатския бряг. Градът не се бе променил особено след последното ми идване миналата година. Нямаше нищо изненадващо в това — Истанбул не се е преобразявал неузнаваемо още от времето на Кемал Ататюрк, тоест отпреди сто и петдесет години. Все същите сивкави здания, все същата старовремска плетеница от улички без табели, все същите мърляви оттенъци на всички цветове. И все същите минарета, устремили се към небето над упадъка.

Аз се възхищавам безмерно на джамиите. Те показват, че турците поне в нещо ги бива. Но за мен Истанбул е въплъщение на черния хумор, прикрил окастрените останки от моя любим Константинопол. Съхранилите се тук-там късчета от византийския град са истинското вълшебство, не джамията на султан Ахмед или Сюлеймание.

Докато предвкусвах как ще видя скоро Константинопол жив, без никакви турски цапаници, аз едва не се подмокрях от блаженство.

Службата на времето се бе настанила в тантуреста, вдъхваща страхопочитание сграда от края на двайсети век, далеч от Босфора и на практика точно срещу турската крепост Румели Хисар, от която завоевателите затягали бавно примката около града през 1453 година. Очакваха ме, но въпреки това заседнах за петнайсетина минути във фоайето, заобиколен от разгневени туристи, които се оплакваха от някакво прецакване в графика. Мъж, чието лице се бе наляло с кръв, крещеше:

— Къде има терминал? Искам да въведа всичко това официално в компютъра!

Секретарка с вид на уморено ангелче му повтаряше с отпаднал глас, че всичко казано от него се записва до последното квичене. Двама напети великани в униформата на времевия патрул си пробиваха път невъзмутимо през навалицата с мрачно застинали лица и умове, несъмнено заети единствено с мисли за дълга. Лесно си представих как възклицават безмълвно: „Аха! Аха!“ Кльощава жена с подобна на клин физиономия притича към тях, размаха някакви документи под брадичките им и се развика:

— Преди седем месеца потвърдих тези резервации, да! Веднага след Коледа беше това! И сега те ми казват…

Патрулните продължиха, без да забавят крачка. Във фоайето влезе търговски робот, който продаваше лотарийни билети. След него се вмъкна изнурен, брадясал турчин с омачкано черно сако, който предлагаше меденки на мазен поднос.

Възхитих се на бъркотията, сякаш замислена от гений.

Не се разсърдих обаче на избавлението си. Ориенталец, който можеше да мине за братовчед на милия ми наставник Наджиб Даджани, ми се представи като Спирос Протопополос и побърза да ме изведе през врата, която не бях забелязал до този момент.

— Трябваше да влезете отстрани — поклати глава той. — Моля да ме извините за забавянето. Не научихме веднага, че сте тук.

Той беше на трийсетина години, пълен, загладен, с черни очила и изобилие от бели зъби. Докато се стрелкахме нагоре в шахтата към стаята за отдих на куриерите, той попита:

— Още не сте работили като куриер, нали?

— Нито веднъж. Сега ще ми е за пръв път.

— Ще се влюбите в тази работа! Особено във византийските маршрути. А самият Византион… как да намеря думи? — Той събра молитвено пухкавите си длани. — Сигурно го чувствате поне мъничко. Но само душата на грък като мен може да откликне изцяло. Византион… Ах, Византион!

— И аз съм грък — осведомих го.

Той рязко спря движението ни в шахтата и вдигна очилата на челото си.

— Не сте ли Джъдсън Даниъл Елиът Трети?

— Същият съм.

— Че това да не е гръцко име?

— Фамилията на майка ми е Пасилидис. Родена е в Атина. Дядо ми по майчина линия е бил кмет на Спарта. Той пък по майчина линия произхожда от рода Маркезинис.

— Ама ти си ми като брат! — възкликна Спирос Протопополос.

Оказа се, че шестима от останалите деветима куриери по тези маршрути или са родени в Гърция, или имат гръцко потекло. Имаше и двама германци — Хершел и Меламед. Десетият беше тъмнокосият испанец Капистрано, който след време, увлечен в Пиенето, сподели за прабаба туркиня сред предците си. Може би си измисли това, за да се настроя презрително към него — той определено си падаше по мазохизма.