Назад по линията - Страница 1

К оглавлению

1

На Ан Маккафри — приятелка и съратничка

1.

Гуруто Сам беше чернокож, неговите хора назад по линията били роби… а преди това царе. Чудех се за моите хора. Поколения запотени селяци, умиращи от преумора? Или заговорници, бунтовници, умели съблазнители, майстори на меча, съгрешили свещеници, куртизанки, търговци на употребявани вещи от слонова кост, готвачи, икономи, борсови посредници, фалшификатори на монети? Всички онези, които никога не съм познавал и няма да опозная, чиято кръв, лимфа и гени нося — аз исках да ги познавам. Не понасях мисълта, че съм откъснат от собственото си минало. Жадувах да мъкна миналото със себе си като камилска гърбица и да си пийвам от него при засуха.

— Щом е тъй, полети с ветровете на времето — каза ми гуруто Сам.

Вслушах се в думите му. Така се набърках в бизнеса с пътуване във времето.

Вече бях назад по линията. Видях онези, които ме чакат в отминалите хилядолетия. И миналото се е вкопчило в мен като гърбица.

Пулхерия!

Прапра… и още много пъти прапрабаба!

Ако не се бяхме срещнали…

Ако бях стоял настрана от дюкянчето за сладкиши и подправки…

Ако бях останал равнодушен към тъмните очи, мургавата кожа и щръкналите гърди… Пулхерия…

Моята любима. Моята страстна прародителка. Ти си мъчение в сънищата ми. Ти ми пееш от далечината назад по линията.

2.

Той си беше истински черен. Семейството му работело по въпроса от пет-шест поколения, още от времето на афроренесанса. Намислили да се прочистят от гените на омразните робовладелци, които — то се знае — имали предостатъчно време да зацапат обилно потеклото на Сам. Белите господари не пропускали да задоволят нагона си в периода от седемнайсети до деветнайсети век. Но през 60-те години на предишното столетие предците на Сам започнали да се отървават от наследството на белите гадове, като се сношавали само с черни като абанос и с коса на ситни къдрици. Ако се съди по семейните снимки, които той ми показа, започнало се с прапрабаба, чиято кожа била като кафе с мляко. Тя обаче се омъжила за възчерен студент от Замбия или някоя от онези забавни, дребни, временни държавици. Най-големият им син си избрал същинска нубийска принцеса и тяхната дъщеря се събрала с елегантен, безупречно черен мъжкар от Мисисипи, а те…

— Е, дядо ми бил поносимо кафяв — отбеляза Сам, — но от пръв поглед си личало, че е мелез. Постигнали сме доста по-тъмен оттенък, но нямало как да минем за чиста кръв. После се родил баща ми и гените направо се изметнали. Въпреки, всички усилия. Светла кожа, прав тънък нос, тънки, устни — помияр, чудовище! Генетиката решила да се погаври с едно усърдно семейство африканци, откъснати от прародината. Тате накрая отишъл в център за генни услуги, за да разкарат бялото бреме от него. За четири часа постигнал каквото прародителите ни не успели за осемнайсет години. И ето ме мен. Черен и красив.

Сам беше на около трийсет и пет. Аз — на двайсет и четири. През пролетта на 59-а си деляхме двустаен апартамент в Долен Ню Орлиънс. Всъщност апартаментчето беше на Сам, но той ме покани, щом научи, че няма къде да се подслоня. Тогава работеше почасово като разпоредител в смъркалница.

Аз тъкмо бях довтасал с капсула от По-новия Ню Йорк, където от мен се очакваше да бъхтя като трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън. Разбира се, уредих се с политически връзки на тази работа, не с будния си ум. Помощниците на съдиите не бива да имат излишък от мозък, защото разстройват компютрите. Прекарах осем дни със съдия Матачине, търпението ми се изчерпа и аз се пъхнах в първата капсула, потегляща на юг, понесъл цялото, си имане. А то се състоеше от зъбочистката и апаратчето за махане на черни точки от носа, чипчето за достъп до главния информатор, последната ми карта с пръстов отпечатък и талисманчето — византийска златна монета, нумизма от времето на Алексий Първи. Добрах се до Ню Орлиънс и се завлякох надолу през подземните етажи, накрая краката ме отнесоха до луксозна смъркалница на Подземната Бърбън Стрийт, трето ниво. Признавам си, че ме привлякоха двете кръшни момичета, които се занимаваха с подводно плуване в огромен аквариум с течност, която приличаше на коняк. Оказа се, че наистина е коняк. Казваха се Хелън и Бетси, опознахме се доста добре с тях по-късно. Те бяха примамките на смъркалницата. Носеха хрилни маски и показваха на минувачите приятната си голота, обещаваща (без никога да се стигне до това) оргазмени лудории. Зяпах ги как обикалят лениво, всяка стиснала лявата гърда на другата, понякога и гладко бедро се пъхаше между още две. Момичетата ми се усмихваха подканящо и накрая влязох.

Посрещна ме Сам. Стори ми се, че с всичките си добавки стърчеше едва ли не три метра над пода, носеше само препаска и щедро количество козметични масла по себе си. Съдия Матачине просто би се влюбил в него.

— Добра ти вечер, бели човече, искаш да си купиш сън ли?

— Какво има при вас?

— Садо, мазо, хомо, лесбо, отвътре, отвън, отгоре, отдолу и всички разновидности и отклонения. — Той посочи сензора за разплащания. — Избери си и притисни палец тук.

— Не може ли първо да пробвам образци?

Той се взря в мен.

— Какво ли е довело симпатично еврейско момче като тебе на такова място?

— Ама че съвпадение. Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

— Крия се от Гестапо — подхвърли Сам. — В черен облик. Йисгадал в’йискадаш…

— … адонай елохайну — довърших аз. — Само че аз принадлежа към Преобразуваната епископална църква.

1